Трилогия Бьорндал
- Автор: Гюлбрансен Трюгве
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-619-1610-20-4
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Трилогия Бьорндал». Краткое содержание книги:
В едно трудно време, когато новото прониква бавно в стария консервативен свят, благодарение на интелекта и предприемчивостта си семейство Бьорндал натрупва земи и богатства. Съседите им мислят, че е опасно да си имаш вземане-даване с тях, но мъжете Бьорндал са силни, смели и честни, макар и нерядко сурови хора. Сплетните, завистта и злото стават неизменна част от живота на семейството. Но това не пречи на Бьорндал да търсят любовта и да постъпват така, както диктува съвестта им, за да устоят на превратностите на времето и съдбата, да открият смисъла на живота и да прозрат във вечността.
На сутринта един прегърбен старец стоеше на завоя, загледан в къщата на свещеника. Долната му устна трепереше увиснала над брадата, а очите се бяха заковали, втренчени, сякаш в ужас. Това бе Мекал Секача.
Всичко на всичко бе посетил три места в околията на разсъмване. Полута се и щом зората малко по малко взе, че пукна, дойде му като утешение. Не беше какъв да е работник на времето.
В него имаше някакъв инат. Ето защо не бе съвсем сигурно, че беше склонен да остане на помощи за бедняци, стига само някакъв дядка да му го спомене. Навярно би се намерил някой, на когото все още да бъде полезен. От толкова неща разбираше.
Тези мисли го бяха заковали на място, бяха го ободрили и обнадеждили, когато, след малко повече от час поход, влезе в някакво имение с възможно най-дългите и уверени крачки. Беше намислил да се прави, че нищо не е станало, и да предложи услугите си — понеже в това стопанство го знаеха от най-добрите му години. Ала бързата размяна на погледи и съжалението, което не успяваха да скрият, накараха целия му кураж да се изпари. Нагостиха го, поговориха за времето и пак пое на път. Още на два пъти дръзна да наближи имения, в които бяха гледали на работата му с добро око в силните му години на служба, ала намери погледи, храна и раздумка. Никой не му каза и думичка, но погледите му бяха достатъчни, за да разбере, че това беше краят, окончателният край на самостоятелния мъж. Животът бе тежък, нямаше да стигне доникъде.
Сега си спомни толкова много неща, на които преди не бе обръщал внимание. На едно място, където бе работил много отдавна, имаше един, дето бе подхвърлил на някакъв старец, че най-тежката работа, за която му останало мъжество, била предъвкването на кашата. Тогава и той се бе смял с останалите…
Сега стоеше там и зяпаше. Преди къщата на свещеника му се виждаше толкова гостоприемно и достойно място, че едва не сваляше шапка на минаване. Сега размишляваше за онова, което бе чул за старци, отишли там по същата работа като него — посрещнали ги с думи от Библията и какви ли не наставления за благодарност и подготовка за последното пътуване.
Да, домът на свещеника, дето преди му се виждаше като празник, сега бе като самия вход към мизерията на живота. Сякаш оголените от есента липи наоколо посягаха към него с клони и виреха надменно носове — да, като че ли и те си разменяха погледи и шушукаха по негов адрес на вятъра.
Долу на пътя чу трополенето на каруца. Успя да се скрие зад един ясенов ствол, за да може да наблюдава от скривалището си. Най-сетне каруцата се показа. Тозчас Мекал Секача усети как го втресе от глава до пети. Принуди се да опре лявото си рамо в дънера, а лявата му ръка заби нокти в коравата кора, дясната бе застинала, стиснала тоягата и трепереща. Вързопът с дрехи вече се валяше по-надолу.
Сигурно и в други стопанства имаха такива коне, ала тази жълтеникава грива го жегна като напомняне за силната му и безметежна младост. Беше се родил в една гориста местност далеч на север от големите села, в селището Бьорндал, и там имаше едно стопанство на име Хамарбьо, където притежаваха жълтогриви коне като този тук. Взираше се с все по-силно вцепенение — с приближаването на коня се тресеше още по-учестено. Да — разпозна чертите на мъжа в каруцата. Превозът идваше от Хамарбьо. Дълго след като каруцата и конят се скриха от поглед, Мекал остана притиснат в ясеновия дънер, загледан на север като обезумял. Коленете му поддаваха все повече, а ръцете — едната стиснала ствола, другата бастуна — скоро бяха единствената му опора, за да не се свлече на земята. Високо над него клоните се поклащаха бавно и сковано на вятъра, насочени към небето като някакъв знак, че сега бележеха мястото на изнемощял човек, достоен за по-добра старост.
Едва ли някой е чак толкова беден, че да няма и един светъл спомен. Мекал Секача си имаше цял свят от такива — ала бе принуден да ги прокуди, за да издържи на битието такова, каквото бе станало сега.
Той произхождаше от горите на махала Бьорндал, да — и там, сред безкрайните дъбрави бе израсъл цял мъж, по-личен от други. Там именно се бе сдобил с прякора си, начело на всички силни мъже, дето сечаха дърва в местността.