Вещиците: Полунощ [bg]

Мълчание.

— О, но ти ме подтикваш да го изуча по-добре. Да подходя към него, както би подходил лекар. И тогава ще се свърши с тия заклинания и тем подобни.

— Точно затова съм тук — въздъхнах аз.

— Не, ти дойде тук не само за това — каза тя и ми отправи най-очарователната и дяволита усмивка. — Ела сега, нека бъдем приятели. Пийни с мен.

— Мисля, че трябва да си лягам.

Тя се изсмя.

— Аз също. Но по-късно.

И отново бутна чашата към мен. Аз я поех и отпих от любезност. Отново усетих онова странно опиянение.

— Не, не искам повече — рекох.

— Но това е най-хубавото ми бордо, трябва да го изпиеш. — Подаде ми чашата.

— Добре, добре — казах аз и я изпих.

О, Стефан, нима тогава не знаех какво ще се случи? Нима даже в същия този момент, над ръба на чашата, не се взирах в сочната й малка уста и в прекрасните й малки ръце?

— О, сладка, красива Шарлот — казах й аз. — Само ако знаеш колко те обичам. Ние говорихме за любов, но аз не ти казах…

— Зная, зная — прошепна ми тя нежно. — Не се тревожи, Петир, зная. — Стана и ме хвана за ръката.

Светлините долу като че танцуваха из дърветата, танцуваха като светулки. Самите дървета изглеждаха почти живи и сякаш ни наблюдаваха. Нощното небе се издигаше все по-високо, а озарените от луната облаци покриваха звездите.

— Ела, мили мой — каза тя и ме повлече надолу по стълбите.

Защото, Стефан, в този момент краката ми бяха съвсем омекнали от виното.

Като че в същия миг започна някаква тиха музика, ако мога да я нарека така, защото всъщност тя се изпълняваше изцяло от африкански барабани и от зловещ, печален рог. В един момент това ми харесваше, в следващия обаче — не.

— Остави ме, Шарлот — казах й, защото тя ме дърпаше към скалите. — Трябва да си легна.

— Да, разбира се.

— И защо ме водиш при скалите, скъпа моя? Искаш да ме бутнеш в морето?

Тя се изсмя.

— Твърде хубав си, въпреки цялата ти скованост и холандските ти маниери! — Затанцува пред мен, косата й се развяваше на вятъра — гъвкава фигура на фона на тъмното проблясващо море.

О, каква красота. Бе по-красива дори от моята Дебора. Аз сведох поглед и видях, че стискам чашата в лявата си ръка. Много странно, защото тя я пълнеше отново, а аз бях толкова жаден, че я изпих.