Падналите богове

След малко се претърколиха настрани, постепенно излязоха от унеса си и започнаха да разговарят. Тамара прокара пръсти през косата му и докосна бялото перо.

— Никога не съм познавала човек като теб — каза тя.

— А аз досега не съм знаел… нищо — отвърна Данло. — Има много за учене, нали?

Тя кимна и се засмя.

— Някои мъже се упражняват с куртизанки години наред преди змията да ги удари.

— Змията?

— Ние наричаме изкуството си „Пътят на змията“. Той стисна ръката й и докосна пръстена на средния й пръст. Беше направен във формата на змия с дебело тяло — очите й бяха два малки рубина, инкрустирани в златото. Змията бе захапала опашката си, сякаш се канеше да се самопогълне. Тази непрекъснатост на златен зъб до златна плът образуваше съвършен златен кръг.

— Забелязах, че носиш пръстена на Ороборос — каза Данло.

— Значи знаеш за змията?

— Всъщност не. Разбира се, изучавал съм религиите и зная значението на символите им. На някои символи. Ороборос змията, захапала собствената си опашка — това е символ на самата природа, нали? На безсмъртието на всички неща. Начинът, по който животът се храни с живот, поглъща самия себе си и все пак продължава. Великият кръг на живот и съзнание, постоянно отхвърлящ смъртта като стара кожа.

Тамара местеше поглед между пръстена си и очите му.

— Струва ми се — каза тя, — че твоето тълкуване ми харесва повече от онова, на което са ме учили. По-просто е, по-дълбоко.

Данло наведе глава и се усмихна.

— За теб този символ означава нещо друго, нали?