Картел

— Нали знаеш, че бяха отвлечени, а после освободени?

— Да.

— Прибрах си ги вчера. Зарежи Старото пристанище. Двамата с Франсоа-Ксавие идвате у дома. Господи!… Зенаид!

Какво се е случило?

— Просто съм уморена, Алекс.

Следващите часове бяха мъчителни. Алекс, естествено, искаше да узнае всичко, което се бе случило от раздялата им на остров Пхукет, в Тайланд, до този момент. Колкото до него, Гантри го помолил да обиколи всички вестници и всички телевизионни компании и радиостанции на северноамериканския континент и да им обещае някаква сензационна информация, която трябвало да стане публично достояние в момента на получаването й. Алекс не се побираше в кожата си от яд. Добре де, къде беше фамозната му сензационна информация? Едва ли ставаше дума за този най-обикновен списък все пак!? Несъмнено трябваше да пристигне нещо друго, нещо…! Какво?

— Нямам никаква представа, Алекс.

Тя продължи упорито да се придържа към тази позиция.

Дядо Ганьон се намираше все така във Франция. И се чувствал чудесно, както я увери по телефона. Защо Зенаид не отиде при него? Тъкмо ще й покаже театъра на бойните си подвизи в Диеп. Пък и много си я бива и пустата провансалска писту50, и касулето51, и омлетът с пачи крак, и трюфелите. Да, знае. Знае, че започва да привиква с френската префиненост; ял дори сладкиши във „Фошон“.

— Нищо не е уредено, дядо. Не успяхме да си вземем Мисиками от Макгилди.

— Ще трябва да се примирим.

И дума да не става! Не и тя. Прескочи до Мисиками, колкото да хвърли един поглед, оставайки все пак на благоразумно разстояние от триумфиращите Гили-Гили. Сякаш нищичко не се бе променило, като се изключи огромната дрогерия, която на драго сърце би вдигнала във въздуха.

След това замина за Ню Йорк. Лари Елиът отсъстваше.

Беше заминал в отпуск, както и почти всички останали.

Толкова по-добре; ядоса се, че дори и за миг бе допуснала мисълта да се обърне към него. За сметка на това Марти Кан беше в кантората си. Покани я на вечеря, както и очакваше.

— Мога да ти намеря работа, Зенаид.

— Искам да работя за своя сметка.

Марти намери идеята за глупава и не го скри. Според него Зенаид трябвало да се влее със своя собствена клиентела в някоя утвърдена фирма, където щяла да има статута на нещо като съдружник, на партньор.

— Като твоята ли, Марти?

— Примерно.

Той започна да си припомня работата — забележителна, както я увери, — която бе извършила по подготовката на защитата на „Йелоухед и Стар“. После отвори дума за заплатата; предложи и три хиляди — хайде, да речем, три хиляди и петстотин седмично. За начало. През първите шест месеца например. После щели да обсъдят въпроса заедно: тя, той и неговите съдружници. Зенаид престана да го слуша и мислите й се върнаха назад — към джонката, към Гантри, към Мисиками, към странстванията й по южните морета, към Малайзия и Тайланд, островите Каикос и Ямайка, Тасмания, Гуадал…