Героят на времето
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #3
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-186-3
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героят на времето». Краткое содержание книги:
Опита се да оформи тези думи в ума си и да ги прехвърли в главите на колосите, но почувства объркването им. Трябваше да поработи над това малко повече. Докато го обмисляше, й хрумна, че може би предаването на съобщение на Елънд не е най-добрият начин да ги използва. Така щеше да позволи на Гибелта да научи за едно важно средство, което досега не бе забелязала.
— Виждам, че най-сетне е намерил килия за теб — произнесе нечий глас.
Вин вдигна глава и я видя. Все още носеше дрехите на Рийн, защото тъкмо брат й стоеше насред малката килия. Беше изправил рамене и я гледаше почти нежно. Вин седна на койката. Никога не бе помисляла, че от всички метали най-много ще й липсва бронзът. Така можеше да долавя пулсациите на Гибелта и да я усеща дори когато не се появяваше пред нея.
— Вин, ще ти призная, че съм разочарован от теб — продължи Рийн. Гибелта използваше неговия глас, но сякаш го бе състарила. Изпълнила с мъдростта на времето. Бащинската нотка, която Вин долавяше, бе в унисон със загрижения израз на лицето. Толкова повече я объркваше мисълта, че съществото пред нея е отдадено на идеята за разрушение.
— Последния път, когато те заловиха и нямаше метали — продължи Рийн, — бе само един ден преди да убиеш лорд Владетеля и да събориш империята му. А ето че сега си затворена от цяла седмица.
Вин не отговори. „Защо ли ми се присмива? Или може би се надява да узнае нещо от мен?“
Рийн поклати глава.
— Очаквах най-малкото вече да си убила Йомен.
— Защо толкова много държиш на смъртта му? — попита Вин. — Все си мислех, че си на негова страна.
Гибелта поклати глава.
— Все още не разбираш. Всички вие сте на моя страна. Аз ви създадох. Вие сте мои оръдия — Зейн, Йомен, ти, твоят скъп император Венчър…
— Не. Зейн беше твой, а Йомен очевидно е заблуден. Но Елънд… Той ще се бие срещу теб.
— Само че не може — възрази Гибелта. — Точно това не искаш да разбереш, дете. Вие не можете да се биете с мен, защото дори тогава пак постигате целта ми.
— Лошите хора вероятно ти помагат — рече Вин. — Но не и Елънд. Той е добър човек и дори ти не можеш да го отречеш.
— Вин, Вин. Защо си толкова заслепена? Не става въпрос за добро и лошо. Моралът няма нищо общо с това. Добрите хора ще убият за това, което искат, точно толкова бързо, колкото и лошите — само нещата, които искат, са различни.
Вин нямаше какво да каже на това. Гибелта поклати глава.
— Непрестанно се опитвам да ти обясня. Този процес, в който сте въвлечени, краят на света, който познавате — това не е борба, а кулминация на неизбежното. Възможно ли е да бъде направен часовник, който никога да не спира? Можеш ли да си представиш фенер, който не гасне? Всичко има край. Мисли за мен като за уредник — този, който наглежда работилницата и следи да бъдат изгасени светлините и да е почистено, когато наближи краят на работата.
Вин се поколеба. В думите на Гибелта имаше истина и като се имаха предвид промените по света през последните няколко години — промени, започнали още преди Гибелта да бъде освободена, — тя бе почти съгласна с нея.
Но имаше нещо в разговора, нещо, което не й даваше покой. Ако Гибелта казваше цялата истина, защо тогава бе дошла при нея?
— Май че още не си победила напълно — тихо каза тя.
— Да победя? — попита Гибелта. — Не разбираш ли? Няма какво да побеждавам, дете. Нещата следват своя естествен ход.
— Разбрах.
— Може би — най-сетне. — Гибелта бавно закрачи от стена до стена. — Ти си частица от мен. Една красива разрушителка. Пряма и ефективна. От всички, които съм използвала през тези кратки хиляда години, ти си единствената, която може би ще ме разбере.
„Брей, тя злорадства! — възкликна мислено Вин. — Ето защо е тук. Иска някой да узнае какво е постигнала!“ В очите на Гибелта блестяха гордост и триумф. Съвсем човешки чувства, които Вин можеше да разбере.
В този момент Вин престана да мисли за Гибелта като за неодушевено същество. И за първи път осъзна, че може би има начин да я победи. Гибелта бе могъща, може би дори необятна. Но тя имаше и човешка страна, която можеше да бъде измамена, манипулирана, надвита. Вероятно Келсайър бе стигнал до същото заключение, когато бе надзърнал в очите на лорд Владетеля в онази съдбовна нощ, след като го бяха заловили. Тя най-сетне почувства, че го разбира, представи си какво е да предприемеш един толкова дързък ход като да се изправиш срещу лорд Владетеля.