Пътуване към Изтока

Макар през онези няколко дни на очакване никога да не се съмнявах, че приятелката ми ще удържи на думата си, последния ден все пак бях много развълнуван и неуверен. Никога в живота си не бях очаквал по-нетърпеливо настъпването на вечерта. И макар възбудата и нетърпението ми да бяха почти непоносими, едновременно чувствах, че ми действат поразително добре. Това беше невъобразимо хубаво и ново за мене, разочарования човек, който от дълго време нищо не бе очаквал и на нищо не бе се радвал; чудесно беше през целия ден да сновеш насам и натам, обзет от безпокойство, от опасения и бурно очакване, предварително да си мислиш какви да бъдат срещата, разговорите, преживяванията вечерта, да се обръснеш и преоблечеш (с особена грижливост да си сложиш нова риза, нова вратовръзка, нови връзки на обувките). Нека това умно и тайнствено момиче бъде каквото си ще, нека по един или друг начин да съм се свързал с него, беше ми безразлично; то съществуваше, чудото бе станало — аз още веднъж проявявах интерес към един човек и нов интерес към живота! Важно бе само да продължава така и аз да се поддам на това привличане, да следвам тази звезда.

Незабравим миг, отново я видях! Седях край малка маса в стария уютен ресторант, която запазих предварително по телефона, без да бе необходимо, изучавах листа с ястията и бях поставил в чаша за вода две красиви орхидеи, които купих за моята приятелка. Дълго трябваше да чакам, докато тя дойде, но се чувствах уверен в нейното идване и възбудата ми бе вече стихнала. И ето че тя се появи, спря пред гардероба, поздрави ме внимателно само с малко изпитателен поглед на светлосивите си очи. Недоверчиво проследих как келнерът се държеше с нея. Не, слава Богу, никаква интимност, никаква липса на дистанция, той беше безукорно любезен. И все пак те се познаваха, тя го нарече Емил.