Вариант 13

А и Мерин.

През последните дни ужасът от колебливата вяра го заливаше не на шега, пълзеше нагоре по ръцете му, като пътьом изправяше косъмчетата с призрачната си милувка. Изкарваше пот по дланите му и го увиваше в саван от студен ужас, сякаш е застанал на ръба на пропаст. „Ами ако греша?“ Ами ако Кармен грешеше, ако всички те грешаха? Мерин се появяваше рядко и Скот нямаше представа какво прави през останалото време. Но когато все пак идваше, присъствието му не навяваше мисли за спасител, за Небесния цар, който се връща триумфално в света на хората. Беше по-скоро като да се озовеш във виртуална среда с максимално опростен интерфейс, от онези базови модели, които си купуваш от магазина и след това променяш по свой вкус. Скот беше живял при едни хлапета в Свободното пристанище — те го правеха постоянно. Мерин говореше малко, още по-рядко си правеше труда да ти отговори на въпросите, обикновено седеше обвит в собственото си мълчание и зяпаше морето. Зяпаше го така, сякаш за пръв път вижда океан, и отначало това изпълваше Скот с топло чувство на съпричастие. И с мисълта, че споделената неприязън към морето може да го направи по-достоен последовател.

Той, разбира се, знаеше, че не трябва да досажда на Мерин — това Кармен му го беше обяснила съвсем ясно. Но все пак се случваше да срещне погледа на странника в тесните коридори и складови помещения на „Даскийн Азул“ и от онова, което съзираше в очите му, го побиваха ледени тръпки. Не беше споделил с Кармен и друго — не смееше да й каже как веднъж, когато Мерин пак зяпаше морето, той се приближи зад гърба му и каза най-почтително и почти без гласът му да затрепери: „Да, и на мен ми подейства така, когато го видях за пръв път. Просто не можех да повярвам, че има толкова много вода на едно място“. А Мерин се извъртя мълниеносно към него като побойник в бар, чието питие е разлял току-що; само че по-бързо, много, нечовешки по-бързо. И не каза нищо, абсолютно нищо, само го гледаше със същата празна неприязън, която беше виждал понякога в очите на Ночера, същата, но и не съвсем, защото в очите на Мерин имаше нещо толкова дълбоко, толкова студено, толкова далечно, че каквото и друго да мислеше Скот за него, вече със сигурност знаеше, че Кармен Рен му е казала истината и че Мерин наистина е дошъл тук, прекосявайки бездна, която нищо човешко не би могло да премине незащитено. Задържа поглед върху тези очи — само за няколко секунди, разбира се, защото повече не му беше по силите — и усети как студът го залива, сякаш очите на Мерин бяха отворена врата към бездната, през която е минал, за да дойде тук.