Гонитбата на Шута

Фоксглоув ги освободи и ги погледах, докато се разпръсваха вяло.

— В момента те мразят — подхвърли тя.

— Не ме интересува.

— Ще те заинтересува, ако получиш някоя стрела в гърба.

Кисела усмивка изви устните ми.

— Мислиш, че ще ги поведа в атаката ли? — Премислих следващите си думи внимателно. — Тръгвате на разсъмване. Аз ще ви настигна. Не поставяй никого от носещите знака на Копелдака на пътя на стрела в гърба. Оставяш Петлите да влязат първи.

— Гвардия Връхлитащ елен ще е готова — обеща тя и аз кимнах. Тя присви очи и бръчките на челото ѝ станаха по-дълбоки. — Какво замисляш, Фиц?

— Замислям да върна дъщеря си.

Обърнах се и я оставих намръщена.

В конюшните оседлах дорестата. Стегнах здраво пътната чанта за седлото. Усетих се, че си тананикам възбудено. Толкова хубаво беше, че най-сетне правя нещо, че съм престанал да чакам. Напълних торба със зоб и го добавих към продоволствието. Тъкмо приключвах, когато Настойчивост се показа иззад ъгъла и възкликна възмутено:

— Аз трябваше да направя това!

Усмихнах му се.

— Би ли ти харесало, ако някой оседлае коня ти вместо теб?

Възмущението му стана по-дълбоко.

— Разбира се, че не!

— Ето, виждаш ли — отвърнах със смях. Той ме гледаше стъписано. Предполагам, че никога преди не ме беше чувал да се смея.

— Какво правите? — попита момчето.

— Излизам на дълга езда. Отраснах тук, но от много време не съм яздил из тези хълмове. Възможно е да се върна късно. Има един хан долу край реката, който често посещавах на младини. Мисля да вечерям там.