Съвестта е моят адвокат
- Автор: Туроу Скотт
- Серия: Окръг Киндъл #7
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: ЕРА
- ISBN: 9789549395648
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Съвестта е моят адвокат». Краткое содержание книги:
По действителен случай!
За съдия Джордж Мейсън истината е цел и смисъл на живота му, а работата му като апелативен съдия – свещенодействие. Правото е традиция в семейството му, а упорството и старанието на Мейсън с годините му изграждат безупречна репутация. Отдавна засенчил десетки свои колеги на съдебното поприще, съдия Джордж Мейсън е самоуверен, спокоен и достолепен. Душевният му мир се сгромолясва за по-малко от седмица. Делото „Уорновиц“ засяга престъпление, което от години няма давност, но изненадващо адвокатите го връщат в съда за разглеждане. Случаят е спорен, крайното решение зависи от непоклатимия съдия Мейсън, а той… не предприема нищо. Колебае се, притеснява се, сякаш се е превърнал в друг човек. Какво притеснява така настойчиво Мейсън? Наскоро поставената диагноза на съпругата му? Заплашителните писма, които получава? Или подобен случай от неговата младост? Властта, съсредоточена в ръцете му, се оказва недостатъчна, за да намери прошката, която търси години наред.
Присъдата на критиката за Скот Търоу е „баща на съдебния трилър“ – без конкуренти, без право на обжалване. Още с първия си роман – „Невинен до доказване на противното“, Търоу преобразява жанра, а опитът, почерпен от адвокатската му практика, е залог за успеха му и бързо го превръща в един от най-успешните автори.
„Съвестта е моят адвокат“ е големият прецедент в творчеството на Търоу, защото е по действителен случай. Добре запознат със света на правото, Търоу често разглежда въпросите за силата на закона и за злоупотребите на властта, но дълго време не смее да опише скандалната история от собствената си адвокатска практика.
„Съвестта е моят адвокат“ е най-рискованото и откровено самопризнание на Скот Търоу, защото във всеки бранш има тайни и скандали, но в Правораздаването последиците от тях са фатални, а уволненията – неизбежни.
По тази причина имената на негови колеги и обвиняеми са прикрити зад псевдоними, а самият случай е леко променен, за да не повдига неудобни въпроси.
– На чия страна си ти в този случай? – интересува се.
– Не на страната на Кол. Поне не съвсем.
– На чия тогава?
– Не знам. Объркан съм. И някак си… затова те попитах… дали съм ти казвал… защото изведнъж си дадох сметка, че моето преживяване много прилича…
Думите му се загубват.
– На какво прилича? – в гласа ѝ прозвучава тревога.
– На този случай. „Уорновиц“.
– Моля те, Джордж. Сигурна съм, че не е имало нищо такова.
Опитва се да го успокои, но в гласа ѝ прозира гняв. Както сама каза, „Това, че не съм се интересувала, значи нещо“. Тя не е просто слушател, това иска да му каже. Сексът все пак има значение. Културата ни го налага. Да не споменаваме за другите ни грижи. Също като смъртта, сексът е предопределена дестинация на пътуването, наречено живот, и затова се стремим към него като към свещена земя.
В краткия момент на мълчание лицето ѝ сякаш помръкна и очите ѝ заблестяха по-тревожно.
– Джорджи, не изглеждаш на себе си.
– Защо мислиш така?
– Не се прави на наивен, Джордж. Не е в твой стил да се тревожиш за някое обжалване. Разсеян си. Още ли не се е намерил телефонът ти?
Всичко се обърква. Той го осъзнава. Нейните нужди заслужават да са с предимство пред неговите, а в момента тя очевидно се нуждае до нея да е онзи Джордж, който винаги е бил. Уверен. Стабилен. Верен като куче. Глупаво е да очаква, че ще му съчувства заради собствената си среща със смъртта. Нещо по-лошо, Патрис би го приела като изневяра. Когато излезе от болницата утре или вдругиден, тя възнамерява да използва думата „оздравяла“. Злите клетки натрапници със сигурност вече са мъртви и няма да се бъркат в живота ѝ. Тя очаква от Джордж да я хване подръка и да вървят заедно напред, без да се обръщат.
– Добре съм, приятел – уверява я той.
Някой почуква на вратата. Времето му е изтекло. Помахва ѝ бодро, преди да излезе.
– Утре ще си вкъщи. И никакви болници повече.
– Никакви болници – повтаря тя.
В преддверието между стаята и коридора Джордж сваля хартиените предпазни дрехи и ги напъхва в специален плик, който са му дали, преди да влезе. Един лаборант го проверява с яркооранжев гайгеров брояч с големината на джобна радиостанция. Свободен е да си тръгва. Крачейки по ярко осветения болничен коридор, Джордж минава покрай врати, през които често зърва тревожни лица. Всичките му мисли обаче са насочени към жена му.
Когато се запозна с Патрис, Джордж беше третокурсник по право, а тя – второкурсничка в Ийстън. Докато чакаше на един светофар в района на колежа ѝ, той случайно се загледа в скъпия автомобил в съседното платно и видът на шофьорката го разтърси. Беше от онези спретнати, съвършени жени, чиято хубост трае вечно – щеше да е красива и на деветдесет. Когато тя го хвана, че зяпа, Джордж се престори, че гледа пластмасовото зарче, висящо от огледалото ѝ, а не нея.
– Така и не разбрах за какво служат тези – каза през отворения прозорец. – Зарчето имам предвид. За късмет ли е?
Сподели впечатлението си, че играчките само пречат да виждаш напред.
Тя му отговори с характерната си хладна усмивка:
– Попитайте приятеля ми. Колата е негова.
Светна зелено и отпраши. Следващия път, когато се срещнаха обаче, тя го позна.
– Така и не разбрах за зарчето – каза му. – Не знам защо, но след като ме попита, осъзнах, че кабриолетът е единственото свястно нещо на онова момче.
Тогава Джордж осъзна, че вече е сложил единия си крак на прага ѝ – преди тълпи обожатели да се натрупат пред вратата, може би дори преди тя да осъзнае колко по-добър от него може да си намери. Дори капка фалшива скромност няма в твърдението му в наши дни, когато казва, че си е взел жена, много по-способна от него. Патрис обаче бе много напред – както винаги. Знаела вече кой е той и имала свои планове. Искала стабилен, верен, грижовен – и хлътнал по нея, мъж. Влезе да учи архитектура, завърши с отличие, както беше очаквал, после почти заряза всичко, след като се роди вторият им син. Когато отново започна да работи, проектираше жилищни сгради – не архитектурни шедьоври; все едно да пишеш популярни песни, а да имаш талант за симфонии. Никога обаче не се оплакваше. Патрис винаги е знаела какво иска далеч по ясно от повечето представители на човешкия вид.