Грешката на президента

— Но не много богат? — усмихна се Сивич, на когото тази внимателна и подробна свидетелка се хареса.

— Не — поклати глава Галя. — Много богатите изглеждат иначе, как — не мога да кажа, защото малко ги виждам. Те нали не пътуват с метрото и с такива като нашия Хамик няма да седнат да пият водка.

— Това не се знае — пак се усмихна Сивич. — Малко ли неща могат да свързват хората, ами ако са приятели от деца, земляци и какво ли не още.

— Може, разбира се — каза Галя. — Но този не беше от най-богатите. А и колата му не е такава.

— Кола ли?

— Ами да, нова лада деветка, тъмносива.

— Цвят „мокър асфалт“, това сега е последният писък на модата — вметна Серьожа.

— А защо сте така сигурна, че това е била неговата кола?

Сивич не се доверяваше много на свидетелските показания.

Колко пъти се бе случвало очевидците яростно да спорят в каква кола са се качили убийците — в червен москвич или в тъмносиня „Таврия“, а после излизаше, че е било някакво зелено жигули. Практиката показваше, че понякога на хората им се струва, че виждат ясно картината на престъплението или произшествието, а всъщност запомнят изкривен образ, възникнал в собственото им въображение. Още повече че Галя по собствените й думи само бегло погледнала към Карапетян и неговия познат. Кога е успяла не само да разгледа как са били облечени, но и да направи извод, че са дошли до метрото с кола, пък и да твърди, че тя принадлежи на познатия на Карапетян.

— Може би е била колата на самия Хамлет — предположи Бояркин, който напълно споделяше съмненията на своя началник. — А и те са могли просто да дойдат с метрото или пеша.

— Изходът от станция „Мясницка“ отдавна е затворен, откакто там се срути козирката, вече около две години — отвърна Галя.

— Вечните строежи — разпери ръце Серьожа.

— Този познат на Хамик през цялото време си играеше с ключовете от колата, нали знаете, някои имат такъв навик? — продължи Галя. — Затова и реших, че колата е негова, при това я е купил скоро и досега не може да й се нарадва. Сами разбирате, от калта — на върха. А и той все я наглеждаше — да не я задигнат случайно. Докато минавах оттам, я погледна два пъти.

Сивич мълчеше и само гледаше внимателно Галя. А тя в това време продължи:

— И после Хамлет е регистриран в Подолск, значи ако това беше неговата кола, на номера щяха да са цифричките 50, а там имаше две седмици, както на всички коли в Москва. Момент.

— Галя затвори очи, после каза: — А286КТ май беше.

Когато Галя свърши, пак се възцари мълчание. Капитан Сивич гледаше, без да мигне, скромната и така незабележима на пръв поглед жена. През дългите си години работа в Московската криминална милиция беше виждал много и най-различни хора, по за пръв път се сблъскваше с такъв феномен. Разбира се, бе чел и слушал за хора с феноменална памет, но не му се беше случвало да ги види лично.