Списъкът „Октомври“ [bg]

— Какво ще правим? — попита Габриела. — Ако ни спре, Сара е загубена. Не мога да допусна това да се случи. — Впери зачервените си очи в Даниел.

— Продължавай да вървиш. По-бързо.

Само след една пресечка обаче тя спря рязко и се приведе; присви очи и изстена. Коленете ѝ се подкосиха и само силната ръка на Даниел я спря да не се свлече на земята.

— Боли ме, Даниел. Гърдите ме болят… Трябва да си почина. Само за минутка. — Огледа се. — Там. Ако се скрием там, няма да ни види.

Даниел ѝ помогна да се измъкне от тълпата към сенчестото скривалище, което му бе посочила, между два паркирани камиона. Покрай тях шумно профучаваха коли. Даниел надникна в посоката, в която за последен път бе забелязал мъжа с жълтата риза.

— Не го виждам.

Габриела се облегна на капака на един камион „Мерцедес“ и притисна гърдите си.

Той отново надникна иззад машината.

— Няма го — увери я. — Не се виждат и ченгета. Ще изчакаме една минута и продължаваме. Когато стигнем до апартамента, ще си починеш. Ще видим дали си пострадала сериозно.

— Сигурно е минал по някоя странична уличка, не мислиш ли? Изплъзнахме му се.

— Възможно е.

— Добре — прошепна Габриела. — Да тръгваме тогава. Трябва да си почина. Трябва да помисля.

— Станция „Лексингтън“ е на една пресечка от тук. Ще имаш ли сили да идем до там?

— Да. Вече съм по-добре.

Излязоха отново на тротоара.

— Чакайте! — стресна ги мъжки глас. — Искам да поговорим!

Те се обърнаха. Мъжът с жълтата риза се показа между камионите откъм страната на улицата. Лицето му беше потно. Той се приближи бързо към тях и понечи да каже нещо, като вдигна ръце по начин, който би могъл да се разтълкува двояко — можеше да е поздрав, а можеше да е заплаха.

Посегна към джобчето на сакото си.

Габриела реагира бързо. Направи крачка към мъжа, вдигна ръце и го блъсна в гърдите. Той залитна назад, към платното.

— Да бягаме! — извика тя на Даниел. — Тичай!

Точно преди да хукнат обаче, се чу изсвирване на спирачки и един голям камион блъсна мъжа с жълтата риза с близо шейсет километра в час. Той падна под колелата и наоколо се разнесе смразяващ кръвта звук като от чупене на сандък. Нямаше време дори шофьорът да натисне клаксона, нямаше време мъжът с жълтата риза да изкрещи.

Габриела изпищя, като се втренчи в премазания човек:

— О, боже! Не, не, не!

Широка диря от тъмна кръв се бе образувала зад камиона, който, в опита на шофьора да не прегази човека, беше блъснал едно такси.

— Не!

Викове, писъци, хора хукнаха към премазания човек, други — в обратната посока. Извадиха мобилни телефони да се обадят на полицията… и да снимат.

Даниел Риърдън я хвана за ръката.

— Мак! Трябва да бягаме. Веднага!

— Аз не исках… Не исках да направя така! Просто реагирах… — запелтечи тя, като трепереше.

— Чуй ме! — Той хвана лицето ѝ с две ръце и го завъртя към себе си, без да се интересува от болката ѝ. — Трябва да тръгваме.