Отразена в теб

Доктор Лайл Питърсън беше висок, с добре поддържана сива коса, а тъмносините му очи гледаха проницателно, но добронамерено. Както при всяко посещение тук, и сега отбелязах наум изискания вкус, с който беше обзаведен кабинетът му, неутралните цветове и изключително удобните мебели. Малко ми беше странно, че в момента той е моят терапевт. Досега бях идвала при него само в качеството си на дъщеря на майка ми. През последните няколко години той беше психоаналитикът на мама.

Наблюдавах го, докато се настаняваше в голямото сиво кресло срещу дивана, на който седнахме двамата с Гидиън. Острият му поглед се спираше ту на единия, ту на другия и очевидно му правеше впечатление, че двамата бяхме седнали в двата противоположни края на дивана. Скованите ни пози издаваха явни отбранителни позиции. По пътя насам седяхме в колата точно по същия начин.

Доктор Питърсън извади таблета си от калъфа, взе в ръка стилуса и ни погледна.

— Какво ще кажете да започнем с причината за напрежението между вас?

Изчаках малко, за да дам възможност на Гидиън да е пръв. Не се изненадах особено, когато той продължи да седи в абсолютно мълчание.

— Ами… през последните двадесет и четири часа се запознах с годеницата на Гидиън, за която не подозирах, че съществува…

— Бившата годеница — изръмжа Гидиън.

— … установих, че именно тя е причината той да ходи само с брюнетки…

— Не съм ходил с тях.

— … и днес следобед я хванах да излиза от офиса му в ето този вид… — продължих аз и извадих телефона от чантата си.

— Излизала е от сградата — прекъсна ме отново Гидиън, — а не от офиса ми.

Подадох телефона на доктор Питърсън, за да види снимката.

— Но се качи в твоята кола, Гидиън.

— Точно преди да дойдем тук, Ангъс ти каза, че я забелязал да стои на тротоара, познал я и се е опитал да бъде любезен.

— Да не би да очакваш да каже нещо друго! — не му останах длъжна. — Той ти е шофьор още откогато си бил хлапе. Разбира се, че ще се опита да те покрие.

— О, значи вече става въпрос за конспирация?

— Какво тогава правеше Ангъс там? — предизвиках го аз.

— Чакаше ме за обяд.

— Къде? Ще проверя, че си бил в ресторанта, а тя не е била с теб, и ще изчистим проблема.

Гидиън стисна зъби.

— Казах ти. Имах неочакван посетител. Не успях да отида на обяда.

— Кой беше този посетител?

— Не беше Корин.

— Това не е отговор! — Обърнах се към доктор Питърсън, който съвсем спокойно ми върна телефона. — Когато се качих в кабинета му, за да го попитам какво, по дяволите, става, го заварих полугол, току-що излязъл от душа, единият диван беше разместен, а по пода се търкаляха възглавници…

— Една проклета възглавница.

— … и по ризата му имаше следи от червило.

— Над двайсет различни компании имат офиси в „Кросфайър“ — каза Гидиън хладно. — Корин може да е била във всяка една от тях.