Мравките

— Но всъщност къде спря? Насред път?

— Откъде да знам? Във всеки случай не можех да продължа по-нататък. Аз също се изплаших. Знаеш, че не понасям нито тъмнината, нито насилието. Всеки на мое място би се спрял. Човек не може да продължава да върви до безкрай неизвестно накъде. А освен това се сетих за теб, за вас. Не можеш да си представиш колко е… Толкова е мрачно. Там витае смъртта.

При тези думи лявото ъгълче на устните му се сгърчи в тик. Тя никога не го бе виждала такъв. Разбра, че не бива повече да го тормози. Прегърна го през кръста и го целуна по студените устни.

— Успокой се. Всичко свърши. Ще зазидаме тази врата и ще забравим за нея.

— Не. Не е свършило. Този път трябваше да спра заради кръвта. Всеки на мое място би спрял. Насилието винаги е шокирало хората, дори когато е срещу животни. Но аз не мога да изоставя всичко току-така, може би на крачка от целта…

— Да не искаш да ми кажеш, че имаш намерение да се върнеш долу!

— Точно така. Едмон е минал, ще мина и аз.

— Едмон? Твоят вуйчо Едмон?

— Той е правил долу нещо и искам да разбера какво точно.

Люси сподави въздишка.

— Умолявам те, ако обичаш мен и Никола, не слизай повече.

— Нямам избор.

Устните му отново се изкривиха от тик.

— Винаги съм зарязвал всичко по средата. Винаги съм спирал, когато разумът ми е подсказвал, че опасността е наблизо. И погледни в какво се превърнах. В човек, който несъмнено не е познал несгодите, но и който не е успял в живота. Винаги съм спирал насред път и не съм стигал до същността на нещата. Трябваше да си остана ключар, да се оставя да ме нападнат, дори да бях получил някоя и друга цицина. Това щеше да бъде кръщение, щях да опозная насилието и да се науча да го управлявам. А ето че, отбягвайки всяка неприятност, сега съм неопитен като някое бебе.

— Ти бълнуваш.

— Не, не бълнувам. Не може да се живее вечно в пашкул. Покрай това мазе ми се удава уникален случай да направя решителната крачка. Ако не го сторя, никога повече няма да посмея да се погледна в огледалото, защото ще видя там един страхливец. Впрочем спомни си, че ти самата ме накара да сляза.

Той свали изцапаната си с кръв риза.

— Недей да настояваш, решението ми е окончателно.

— Добре, в такъв случай ще дойда с теб! — заяви тя, като грабна електрическото фенерче.

— Не, ти оставаш тук!

Беше я хванал здраво за китките.

— Пусни ме, какво ти става?

— Прощавай, но трябва да разбереш, това мазе е нещо, което засяга единствено мен. Това е моят скок в неизвестното, това е моят път. Никой друг не бива да се меси, чуваш ли?

Зад тях Никола все още плачеше над останките на Уарзазат. Жонатан пусна китките на Люси и се приближи до своя син.

— Хайде, съвземи се, момче!

— Писна ми, Уарзи е мъртъв, а вие само се карате.

Жонатан се опита да разведри обстановката. Той извади от една кутия кибрит шест клечки и ги постави върху масата.