Човекът-звяр

— Как, ти ли си? — възкликна той изненадано, като позна Флор. — Какво правиш тук?

Отначало тя също се бе стреснала. После спокойно каза:

— Нали виждаш, вземам си въжета… Оставили са цял куп въжета, които гният и не вършат работа на никого. А пък на мен зее ще ми потрябват, затова дойдох да си взема.

Наистина тя седеше на земята с остри ножици в ръка, разплиташе въжетата, срязваше възлите, когато бяха затегнати.

— Стопанинът не идва ли вече? — попита младият мъж.

Тя се разсмя.

— Е, откакто се случи онази работа, с Луизет, няма опасност председателят да си покаже; дори носа в Кроа дьо Мофра. Спокойно мога да прибера въжетата му.

Той помълча, явно развълнуван от спомена за трагичния случай.

— Според теб верни ли са приказките на Луизет, че той й посегнал, пък тя се дърпала и така се ударила?

Внезапно Флор спря да се смее и извика злобно:

— Луизет никога не е лъгала, нито пък Кабюш… Кабюш ми е приятел.

— Да не ти е случайно и любовник?

— Той! Че ти ще ме изкараш най-долната курва!… Не, не! Той ми е приятел, нямам любовник! Пък и не ми е притрябвал.

Тя бе вирнала глава, ниско над грубоватото й лице се спускаха гъсти, къдрави руси кичури; цялото й яко, гъвкаво тяло излъчваше дива, неудържима сила. Из околността за нея вече бяха плъзнали всевъзможни слухове. Разказваха разни случки, описваха как предотвратила тая или оная беда: веднъж издърпала някаква каруца, която щяла да се озове под влака; друг път спряла откачен вагон, който се спускал по склона на Барантен като побесняло животно, а насреща му се задавал експрес. Тия доказателства за силата й учудваха хората и караха мъжете да я желаят, още повече, че отначало им се бе сторила съвсем лесна — кали все обикаляше из полята в свободното си време, криеше се по разни забутани места, излягаше се из долчинките и оставаше тъй, неподвижна, безмълвна, с очи, вперени в небето. Ала първите, които си бяха опитали късмета, не бяха пожелали да повторят. Понеже обичаше с часове да се къпе гола в един поток наблизо, няколко хлапаци, нейни връстници, се бяха наканили да отидат да я погледат; тя беше сграбила единия, без дори да се потруди да си облече ризата, и тъй го бе подредила, че никой повече не посмя да я причаква. Освен това разнасяха и историята й с един стрелочник на име Озил от разклона край Диеп, от другата страна на тунела, млад човек, тридесетгодишен, много почтен, когото тя известно време като че ли харесвала — една вечер той си въобразил, че е готова да му се отдаде, посегнал й и тя за малко не го пребила с тояга. Беше девствена и войнствена, пренебрегваше мъжете и накрая хората си рекоха, че сигурно нещо не е в ред.