Накъде бързаш, мравке?

Дъждът съвсем спря. Гледах към козирката, накъдето летеше над пропастта моят спасител, когото бях наградила с цвете. И изведнъж разбрах на какво ми прилича матовочерният разширяващ се в челната част кристал. На смерч. На вихър. На стълбовиден ветровъртеж — така са го наричали в далечни времена. Действително, по-голямата част на смерча — в това не знам защо бях уверена — се намирайте в скалата, но както по късчета от снимка (случвало ми се е да ги късам!) разпознаваш любимото лице, така и аз веднага открих лика на смерча.

Колко бях жадна! Започнах да облизвам капките по лъсналите след дъжда лешникови листа и усетих как животът се влива в мен.

Внезапно се разнесе грохот като при падането на лавина. «Бива си я тази звездна мелодийка!» — усмихнах се сама на себе си. Черният смерч изчезна, сякаш никога не го е имало. Заедно с козирката. Там сега се къртеха канари. В центъра на скалата зееше огромно отверстие.

Когато грохотът се понесе надолу по клисурата, разбрах — Белокаменната бе разкъсала веригите си.

След един ден вече си бях в града…“