Задочни репортажи за България

Човек може само да си представи, че в това царство на догмата нямаше място за неудобни въпроси, за критика. Така култът със своята монументалност създаде закона за непогрешимостта на вождовете. Този закон действуваше не само по отношение на партийния Олимп, но и по-надолу, където заместник-министри или главни директори реагираха бясно на всеки опит да се оспори правилността на техни решения или мнения. Дълги години култът изкореняваше всяко критическо чувство. А повикът за критика и самокритика беше нещо, което се отнасяше за портиерите, носачите и простата работна ръка. Самокритиката в по-горните слоеве винаги се превръщаше в молебен за припознаването на догмата или култа още веднъж. В страната се извършваха огромни и скъпо струващи грешки, нанасяха се тежки загуби на стопанство и народ от некадърни ръководители, съсипваха се цели индустрии, но никой не смееше да вдигне глас.

Един от характерните култовски институти по онова време беше известният т.нар. „Кабинет на Вълко Червенков“. В страната владееше жестоко и повсеместно безправие. Фактически не съществуваше никакво правораздаване. Навред владееше законът на партийната джунгла, всеки беше прав според силата си. Ако култаджийската върхушка беше храмът, на който трябваше да се кланя цялата страна, то местните вождове и диктаторчета бяха превърнали себе си в още по-голям култ, при това с непосредствената възможност да наказват неколеничилите. Затова до „Кабинета на Червенков“ течеше река от жалби. Истината налага да се каже, че кабинетът действуваше твърде експедитивно и нерядко жалби биваха справедливо решавани. Това осигури за един период значителна популярност на самия Червенков. Разбира се, молбите и жалбите до него имаха изключително личен характер, без никакъв намек за критика на режима. Много от тях започваха с раболепно преклонение, което беше нещо като осъвременен превод на „Отче наш, ти, който си на небето“.