Кралицата на ангелите
- Автор: Бир Грег
- Серия: Кралицата на ангелите #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на ангелите». Краткое содержание книги:
„Кралицата на ангелите“ е не само приковаваща вниманието история, но и задълбочено изследване на човешкия ум. В този чудесен роман Грег Беър ни отвежда в един странен свят от бъдещето, където пробивите в нанотехнологията са променили облика на Земята. Но в същото време авторът се стреми да разбие утвърдените представи за съвършенство, дълг и наказание, като по този начин ни води из лабиринтите на човешката душа.
— Да, сър.
Мери излезе от кабинета му с убеждението, че това е най-важният случай в живота й. Полицията й оказваше изключително силна подкрепа. Даже федералните бяха готови да я жертват единствено в името на изключително големия залог, който този случай представляваше за тях. Би било глупаво от нейна страна да не се страхува, особено като се има предвид, че Ярдли беше най-големият злодей в западния свят. Мери се страхуваше, само защото беше длъжна да изпитва такова чувство.
Гребените вече се открояваха — черни и безмълвни на фона на последните сини отблясъци сред бързо падащия мрак. Тя стигна до управлението с градския транспорт. Там попълни формуляр за исканото от нея допитване. Дремна около час на служебната си койка, изпи чаша течна храна и отново се зае с работата си.
Лос Анджелис. Градът на ангелите спеше прав като конете. Аз бродех из Сенките, още преди началото на съществуването им. Наблюдавах нощния живот, който ги изпълваше. Нямаше само роботи, имаше хора. Не си мислете, че там човеците са безразсъдно ексцентрични. Тук все още имаше живот, може би не толкова чист, както този на преминалите, но богат на звуци и багри. Тук още съществуваше духът на стария град. Имаше кметове и съветници, работници и шефове, майки и бащи. Църквите, училищата и болниците също бяха живи. Те съществуваха, за да припомнят на идеалното общество какъв е неговият произход.
10
Мартин беше изкушен от предложението на Ласкал и Албигони, въпреки че вече се виждаше в ролята на съвременен Фауст. Беше готов да се поддаде, формалностите обаче трябва да бъдат спазени, тепърва му предстоеше да прекара мъчителната нощ на колебанието. Така трябваше.
Мартин се опитваше да мисли като възрастен човек, стремеше се да се разубеди, че наградата много лесно би се оказала химера. Това не беше достатъчно. Двамата непознати бяха открили най-уязвимото му място и бяха притиснали точно там. Неговият живот беше работата му; сега Мартин бе лишен от нея, без да има никаква вина. Възможността да работи пак бе равносилна на това пак да бъде жив. Копнееше отново да броди из полетата на съзнанието. Последната граница, както я наричаше, беше дразнител, на който Мартин не би могъл да устои.
Мисълта за това го накара да се ухили до уши, въпреки че стоеше сам в тъмнината на дома си, вгледан в поредното повторение на съобщенията от АСИМП. Усети усмивката и се опита да я изтрие от лицето си. Трябваше да се отрезви. Имаше милион въпроси, които се нуждаеха от отговор, но в момента Карол Нюман не вдигаше телефона си, пък и нямаше секретар.
Мартин затвори очи и се опита да спре да мисли, но въпросите за етиката продължаваха да го измъчват. Голдсмит имаше право да откаже интервенцията във вътрешния си свят. Той беше поет и убиец; съзнанието му сигурно бе опустошено от собствените му адаптации на подсъзнателните сили. Подобна възможност никога досега не му се беше представяла.
— Аз не съм лош — изрече гласно той. — Не заслужавам това, което се случи с мене. Нито преди, нито сега.
Албигони нямаше нищо за губене. Ако Бърк не се съгласеше да му помогне, нямаше кой да го стори, освен може би престъпните мозъци на Хиспаниола, които бяха откраднали откритото от него и сега продължаваха да го развиват по далеч по-безцеремонен начин. Те не изследваха полетата на съзнанието, те ги експлоатираха. Бяха истински алигатори, изправени срещу беззащитно зайче. Мартин не беше лош човек. Албигони също не беше лош. Той не бе накарал Голдсмит да се скрие в Хиспаниола. Не бе платил необходимите за това пари. А пък затворите и лабораториите на Ярдли засега не бяха нищо повече от недоказан слух. Все пак тъкмо Мартин бе човекът, който можеше да установи това със сигурност. Албигони не желаеше да стори зло на Голдсмит, който от своя срана пък беше злодей. Той не биваше да пострада, предстоящото сондиране беше един вид научна спасителна акция, съхраняваща стойността му на писател за цялото човечество.
Мартин лежеше на кушетката, а пръстите му все още трепереха. Стана, завърза връзките на обувките си и отиде до телефона, опитвайки отново да се свърже с Карол.
— Ало! — чу се от другата страна.
Това го завари неподготвен. Прокара нервно пръсти през косата си и отвърна:
— Здравей, Карол. Обажда се Мартин.
— Очаквах да ми звъннеш. Досега бях на работа.
— Постави ме в доста конфузно положение. Карол, да го вземат дяволите… — Мартин не успя да възпре обзелото го напрежение и го остави да избие на повърхността.