Всеки мой дъх
- Автор: Макнот Джудит
- Серия: second opportunities #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Боянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Всеки мой дъх». Краткое содержание книги:
Огромната семейна къща на Уайът се издига на върха на висок хълм, като корона със заострени върхове, образувани от каменните готически сводове, и украсена със скъпоценни камъни от многоцветни стъкла. Подобен разкош означава успех и, разбира се, щастие. Ала всички пари на света не могат да върнат Уйлям, внук на финансовия магнат и филантроп Сесил Уайът.
Семейството, полицията и медиите напразно издирват изчезналия. В хода на разследването се случва нещо неочаквано — подозренията падат върху Мичъл Уайът — харизматичен красавец, мултимилионер и брат на Уилям.
Кейт Донован, собственица на ресторант в Чикаго, не подозира, че след случайната романтична авантюра на неземно красив тропически остров, ще бъде въвлечена в дело за убийство на човек от висшето общество. Всеки ход в заплетената игра води към неочаквани последствия. Кейт, заобиколена от хора, обременени от вина и замесени в измами, е принудена да се довери на човек, който може би е най-опасният й враг.
Тя изскочи моментално от колата, но Мичъл я настигна и сграбчи ръката й.
— Нека първо да видя какво е станало — настоя той.
— Трябва да му помогна — изкрещя нервно Кейт, като се мъчеше да освободи ръката си от него. — Пусни ме.
Мичъл я пусна — остана изумен, че тя има намерение да се намесва в подобна кървава сцена — и я последва.
Тя заобиколи рязко таксито и гледката пред капака му я изпълни с ужасна болка. Макс лежеше неподвижен на една страна с глава върху бордюра, а очите му бяха затворени. Тя клекна до него и започна да опипва напрегнато врата му, за да усети пулс. Почувства туптенето на сърцето му и това я изпълни с облекчение.
— Жив е — каза веднага, — но има нужда от помощ. — Вдигна глава към хотелските служители и градинарите, които се бяха скупчили около нея заедно с шофьора и Мичъл. — Повикайте веднага ветеринар — нареди на служителите.
Единият от тях погледна с недоумение първо градинарите, после — колегата си.
— Ветеринар? — повтори думата той, докато Кейт се вглеждаше в кървящата рана на главата на Макс.
— Лекар за кучета — с раздразнение поясни Мичъл на английски език, после го повтори на немски.
Градинарите погледнаха слисано, а служителите не отстъпваха.
— Не, няма защо да викаме лекар, госпожо — обясни единият. — Оставете ни ние да се оправим с кучето, вие идете да се забавлявате.
Кейт бързо осъзна как щяха „да се оправят“ тези хора с едно огромно, вредно животно, което буди смут и негодувание у гостите на хотела, а за някои техни деца изглежда страшно и опасно.
— Какво ще направите? — попита.
— Ще го изтеглим, за да освободим пътя за автомобилите, после ще го отнесем.
— Не! — Кейт поклати категорично глава. — Няма да го местите. Колите ще го заобикалят. Може да е засегнат гръбнакът му или да има счупени кости. — Личеше, че им е все едно какво им говори, затова побърза да се обърне към мъжа, който я беше поканил на вечеря: — Не бива да го оставяме така!
Мичъл се вгледа в красивото й лице и видя колко голяма е надеждата й той да се съгласи, че са длъжни да спасят калното и бездомно псе. И за свое учудване реши да я подкрепи, но не от съчувствие към кучето, а заради нейните красиви очи. Стана му смешно, като осъзна какво въздействие имаха върху него тези пленителни зелени очи, и отговори със сериозен тон:
— Ще проверя какво можем да направим.
Щом видя, че Мичъл върви към него, портиерът веднага се усмихна любезно:
— Добър вечер, господин Уайът.
Мичъл реши, че портиерът сигурно е бил свидетел на инцидента, ето защо си спести поздрава и обясненията, минавайки директно към проблема:
— Кучето е ранено тежко. Къде се намира най-близкият лекар за кучета?
— Има само един на острова, но е късно и сигурно е приключил — в доказателство за своето твърдение той погледна многозначително към залязващото слънце.
Мичъл така или иначе предполагаше, че ще чуе подобен отговор, затова го подмина и тръгна право към бюрото на рецепцията, където две двойки чакаха да получат регистрация, а един мъж търсеше информация. Почти беше прекосил фоайето, когато от някаква врата встрани се появи управителят на хотела и веднага се втурна да го посрещне.
— Господин Уайът! — възкликна радостно.
Мичъл бръкна в джоба си.
— Не знаех, че сте гост на нашия хотел — каза управителят и протегна ръка към него. — Бях прекалено зает последните дни с моя нов заместник, защото ще трябва да поеме управлението през следващите дни. На мен ми се налага да замина спешно за Щатите и ми се струва, че той е твърде притеснен.
Мичъл се ръкува с него, пъхвайки в дланта му банкнота от сто долара.
— Радвам се, че срещам теб, Морис, защото преди малко на алеята пред хотела стана инцидент с един автомобил и имам особена нужда от твоята помощ.
— О, не! Има ли пострадали?
— Да.
— Някой от нашите гости?
— Не, едно от вашите безстопанствени кучета — каза Мичъл, като крачеше към телефона на рецепцията, а Морис мигом се втурна след него. — Трябва веднага да дойде линейка с лекар.
— Искате да кажете, че… че трябва да повикам линейка за ранено безстопанствено куче?
Вместо да отговори, Мичъл грабна слушалката на телефона и я подаде на вцепенения от изумление управител:
— Да, точно така, и им кажете, че трябва да дойдат възможно най-бързо. Това куче е мой любимец.
Управителят хвана слушалката и натисна първата цифра, но после се колеба.
— Сигурно ще откажат да се занимават с куче.