Оковният пръстен
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Оковният пръстен». Краткое содержание книги:
Но всичко това се променя, когато бащиният й покровител загива от предателска ръка. Скоро баща и дъщеря бягат, за да спасят живота си, а не след дълго Фиамета остава сама. И може да я спаси само едничкото й магическо творение…
Лейди Джулия, седнала между майка си и бъдещия си жених, беше облечена с пролетно зелена рокля със златна бродерия и — ха! — момичешко боне. Макар че, трябваше да признае Фиамета, зеленото боне направо се огъваше от златна бродерия и пришити мънички перли. Косата й се спускаше на руса плитка по гърба с вплетени в нея зелени панделки. Дали дукеса Летиция не се бе постарала съзнателно да изтъкне младостта на щерка си? Лекото смущение на Джулия беше в ярък контраст с излъчването на лозимонския владетел, седнал до нея. Феранте бе мургав, зрял, властен и без съмнение последовател на Марс, бога на войната. Устните му се усмихваха, без да се разтварят и на косъм. Може би зъбите му бяха развалени?
Абатът-епископ седеше от лявата страна на лорд Феранте, без съмнение както в израз на почит, така и за да осигури на Феранте достоен събеседник, в случай че невръстната Джулия се разприказва твърде много или пък потъне в неловко мълчание. На млади години абат Монреале се подвизавал като рицар с гореща кръв, по после го ранили тежко и той дал предсмъртен обет, че ще посвети живота си на църквата, ако Бог го пощади. Беше спазил обещанието си с чест — косата му вече беше побеляла, спечелил си беше име на учен и дори на мистик. Днес беше облечен като епископ, а не като абат, във великолепната бяла роба и обточената със злато червена мантия на сана си, и с бяла шапчица от копринен брокат върху свещеническата си тонзура. Пак той инспектираше ежегодно както работилницата, така и душата на Просперо Бенефорте и подновяваше църковното му разрешително да практикува бяла магия. Майстор Бенефорте, след като подгъна крак пред дука, семейството му и лорд Феранте, се поклони на абата с дълбоко и непресторено почитание.
После — бяха го упражнявали — майстор Бенефорте коленичи, отвори абаносовото ковчеже и подкани Фиамета да връчи солницата на дука, което тя направи с изящен реверанс. Снежнобялата ленена покривка на масата, беше съвършен фон за блестящото злато и яркоцветния емайл. Майстор Бенефорте разцъфна, когато седящите около масата заръкопляскаха. Дук Сандрино се усмихна доволно и помоли абата лично да благослови първата сол, която месер Куистели побърза да сипе в златната лодка.
Майстор Бенефорте наблюдаваше, затаил дъх от напрежение. Сега беше моментът, както бе доверил той на Фиамета, дукът да напълни с величествен жест на щедрост шепите му с дукати пред погледите на сбралите се гости. Беше си прикачил голяма празна кесия под дрехите в очакване на този знаменателен миг. Но дукът само им махна, макар и с усмивка, да заемат местата си на по-долната маса.
— Е, има много неща на главата си. По-късно — промърмори в брадата си майстор Бенефорте, докато се настаняваха, но не успя да прикрие тревогата си.
Един слуга им донесе сребърна купа да си измият ръцете — едно от творенията на баща й, както забеляза Фиамета — и банкетът започна с вина и блюда с пържени равиоли, пълнени със свинска кайма, билки и меко сирене, оваляно в пудра захар. Появиха се кошнички с хляб, омесен от изцяло бяло брашно, и подноси с телешко, пилета, шунка, наденици и говеждо. И още вино. Майстор Бенефорте наблюдаваше високата маса със заострено внимание. Но в ничия чиния не избухнаха сини пламъци. Фиамета поведе любезен разговор със съпругата на кастелана7, закръглената госпожа Пиа, която седеше от другата й страна.
Когато съпругата на кастелана стана за момент, повикана от мъжа си, майстор Бенефорте се наведе към дъщеря си и сниши глас. Фиамета се приготви за поредната порция мърморене относно дукатите на дука, но той каза нещо съвсем друго:
— Забеляза ли малкия сребърен пръстен на дясната ръка на лорд Феранте, дете? Ти стоеше по-близо до него от мен.
Фиамета примигна.
— Да, сега като го каза — да.
— И как ти се стори?
— Ами… — Тя се опита да извика мига пред вътрешния си взор. — Помислих си, че е много грозен.
— Какво представляваше?
— Маска. Бебешко лице, струва ми се. Не точно грозно, но… просто не ми хареса. — Тя се засмя. — Би трябвало да те наеме, папа, за да му направиш нещо по-хубаво.
За нейна изненада той скришом се прекръсти.
— Дори не го изричай. И все пак… как смее да го носи така открито пред абата? Може би не го е поръчвал сам, а го е купил от някого, без да знае какво представлява. Или по някакъв начин го е заглушил.
7
Управител на замък през средните векове, предимно в Западна Европа. — Бел.пр.