За Япония — като за Япония

Не че аз съм я разбрал или съм проникнал в нейната загадъчност. Не. Пази боже! Ала има нещо в тая усмивка, което си струва да подремеш над листа, над спомена — нещо, което ти бяга, а ти се иска да го увардиш… Ние, европейците, когато се усмихваме, ако усмивката ни е от сърце и от душа — така ще се разчекнем, че ще се видят не само кътните ни зъби, но и пломбите по тях. Даже сме си изработили такива силни гърлени смехове, които, особено в новите жилища на „Младост“ и „Люлин“, като се засмееш на дванайсетия етаж, ония долу, на партера, ако са вече заспали, рипат от кревата си. В такива случаи даже обичаме да се съветваме: „А бе, я си затвори устата, че става течение!…“ Друг път, ако пък не ни е до смях, но искаме за културни, за любезни хора да минем, тогава вадим друг карат усмивка, тя е изцедена, препечена, подсилена. По усмивката на един европеец може доста сигурно да познаеш характера му. Че я да вземем усмивката на нашите майки. Когато на една българска майка малко нещо се е поотпуснала душицата й, каква е нейната усмивка? Ако има престилка, ще я вдигне, в нея да се засмее — да не я видят хората, да не си помислят: „Тая пък какво толкова се е захилила…“ Че дори, ако щете, да не й рече комшийката: „Абе, теб много ти е драго, ама много драго не е за драго…“ Ако пък няма престилка, ще се засмее в шепа — пак с такава цел. Нашите моми чакаха да стане среднощ, па като идат на седянка и на връщане някой ерген посграбчи малко нещо момата и да се чуе кикот в тъмното, той ще е само за тях двамата и най-много — за някоя наспала се вече любопитна бабичка. Все смях съобразен, все смях в шепа, все напъден смях…