Мъртви души

— Добро утро, драги. Как спахте? — попита домакинята, като се приповдигна от мястото си. Тя беше облечена по-добре от снощи — с тъмна рокля и не беше с нощната си шапчица; но около шията й все пак имаше нещо намотано.

— Добре, добре — отговори Чичиков, като сядаше на едно кресло. — А вие как, майко?

— Зле, драги.

— Защо тъй?

— Безсъница. Кръстът постоянно ме боли и кракът ми над глезена ей тъй ме върти.

— Ще мине, ще мине, майко. Няма какво да му мислите.

— Дай боже да мине, зер аз и със свинска мас се мазах, и с терпентин се търках. Ами с какво ще сръбнете чая? В павурчето има плодова ракия.

— Не вреди, майко, ще сръбнем и плодова ракия.

Читателят, мисля, вече е забелязал, че Чичиков при всичкия си любезен вид говореше обаче много по-свободно, отколкото с Манилов, и съвсем не се церемонеше. Трябва да кажа, че ние, в Русия, ако в някои и други работи още не сме настигнали чужденците, далече сме ги надминали в умението да се отнасяме с хората. Не могат се изброи всички отсенки и тънкости на нашата обноска. Французинът или немецът цял век няма да схване и разбере всичките й особености и различия; той почти със същия глас и със същия език ще говори и с милионера, и с дребния тютюнопродавач, макар че в душата си, разбира се, ще раболепничи както трябва към първия. У нас не е тъй: у нас има такива мъдреци, които с един помешчик, който има двеста души, ще говорят съвсем другояче, отколкото с оня, който има триста, а с оня, който има триста, ще приказват пак не тъй, както с оня, който има петстотин, а с оня, който има петстотин, не тъй, както с оня, който има осемстотин; с една дума, и до милион да стигнеш, все ще намериш отсенки. Да речем например, че съществува някоя канцелария — не тук, в някое място зад девет гори в десета, а в канцеларията, да речем, има канцеларски началник. Моля ви да го погледнете, когато седи между своите подчинени — та вие от страх просто дума не можете продума! Гордост и благородство, и какво ли още не изразява лицето му? Просто вземи четка и рисувай: Прометей, цял Прометей! Гледа като орел, стъпя плавно, отмерено. А същият този орел, щом само излезе от стаята си и тръгне за кабинета на своя началник — просто като някоя яребица бърза с книжка под мишница, та главина му слита. В обществото и на вечеринка, ако всички са от малък чин, Прометей ще си остане пак Прометей, но щом има малко по-горни от него, с Прометей ще стане такова преобразяване, каквото и Овидий12 не може да измисли: муха, по-дребен и от муха дори — ще се унищожи и ще се обърне на песъчинка! „Но това не е Иван Петрович — думаш си, като го гледаш. — Иван Петрович е по-висок, а този хем нисичък, хем сухичък; оня говори високо, дебело и никога не се смее, а този — дявол го знае; пищи като птица и все току се хили.“ Наближаваш го повече, гледаш — той е, същият Иван Петрович! „Ехе, хе!“ — думаш на ума си… Ала да се обърнем пак към действуващите лица. Чичиков, както вече видяхме, бе решил никак да не се церемони и затова, като взе в ръце чашата с чая и наля в нея ракия, поведе такава реч: