Библиотечна полиция (Библиотечная полиция)

Докато вадеше кламер от чекмеджето на бюрото си, Сам още веднъж прочете бележката. Помисли да смени „връщането на книгите ви“ с „връщането на книгите на библиотеката“, но реши да го остави както си беше. Арделия Лорц му беше направила впечатление на жена, чиято философия беше „държавата — това съм аз“, дори и в случая „държавата“ да беше само местната библиотека.

Извади от портфейла си двайсетдоларова банкнота и я прикрепи към бележката с кламера. Поколеба се още миг, докато неспокойно барабанеше с пръсти по ръба на бюрото.

„Тя ще помисли това за подкуп. Вероятно ще се обиди ужасно.“

Това може би беше вярно, но не го беше грижа. Знаеше какво се крие зад престореното й обаждане тази сутрин — вероятно и зад двете й престорени обаждания. Беше прекалил малко с плакатите в Детската библиотека и тя си го връщаше — или поне се опитваше. Но сега не беше като в четвърти клас, той не беше обърканото, ужасено дете (поне вече не) и нямаше намерение да се плаши. Нито от враждебната табела във фоайето на библиотеката, нито от заяждането „ти си закъснял с цял ден, лошо момче“ на библиотекарката.

— Майната ти — каза той високо. — Ако не искаш тия проклети пари, наври ги в библиотечния фонд или където си щеш.

Остави бележката с прикачените към нея двайсет долара на бюрото. Нямаше намерение да ги връчва лично и да й даде възможност да си го изкара на него. Смяташе да овърже с ластик двете книги и да постави бележката и парите в едната от тях. После просто щеше да пусне целия пакет в пощенската им кутия. Беше прекарал шест години в Джънкшън сити, без да се запознава с Арделия Лорц — с известен късмет можеше да не я види още шест години.

Сега всичко, което му оставаше да направи, беше да намери книгите.

Не бяха на бюрото в кабинета му — това беше сигурно. Сам излезе в трапезарията и погледна на масата. Обикновено там оставяше нещата, които трябваше да връща. Имаше две видеокасети VHS, готови за връщане в „Брус видео стоп“, плик, на който беше написано „Вестникарче“, две папки, пълни със застрахователни полици… но „Помагало за оратора“ я нямаше. Нямаше я и „Любими стихове на американския народ“. Що за идиотщина! — каза Сам и се почеса по главата. — Къде, по дяволите…

Отиде в кухнята. На кухненската маса нямаше нищо друго освен сутрешния вестник — беше го оставил там на влизане. Той разсеяно го хвърли в кашона до печката и провери върху плота. На плота нямаше нищо освен кутията, от която беше извадил снощната си замразена вечеря.