Колорадеца

Той погледна Стефани.

— Лично аз предполагам, че е слязъл на градския кей, за да хване ферибота за Мууси в шест и половина. Часът приблизително съответства.

— Амчи да, винаги съм смятал тъй — рече Дейв.

Стефани се понадигна на стола си. Беше й хрумнало нещо.

— Било е април. Средата на април по мейнското крайбрежие, но когато са го намерили, не е имал връхна дреха. Носел ли е палто, когато е отишъл „На кея при Иън“?

Двамата старци й се ухилиха, като че ли току-що е решила някакво сложно уравнение. Само че тяхната работа, знаеше момичето, макар и на скромното равнище на „Уикли Айлендър“, се състоеше не толкова в решаването, колкото в очертаването на онова, което трябва да се реши.

— Сериозен въпрос — одобри Винс.

— Прекрасен въпрос — съгласи се Дейв.

— Тоз момент го пазех за после — отвърна Винс, — ама тъй като няма история, не точно, няма и смисъл да пазиш хубавите моменти за накрая… пък, ако търсиш отговори, миличка, наличността е изчерпана. Момичето в „На кея при Иън“ не си спомняше със сигурност, а никой друг не го помнеше, изобщо. Предполагам, че трябва да се смятаме за късметлии в известен смисъл — ако беше застанал пред щанда в средата на юли, когато в таквиз кръчми на ден минават по един милион души и всичките искат кошнички риба с пържени картофки, рулца от омари и мелба, тя хич и нямаше да си го спомня, освен ако не си беше смъкнал гащите пред нея да й се нагъзи.

— А може би и тогава нямаше — рече Стефани.

— Вярно е. Само че тя си го спомняше, но не и дали е носел палто. Пък и аз не настоявах много, щото знаех, че инак може да си спомни нещо само за да ми достави удоволствие… или за да й се махна от главата. „Върти ми се нещо, че носеше светлозелено късо палто, господин Тийг — каза ми момичето, — ама може и да бъркам“. И може би наистина бъркаше, но знаеш ли… Склонен съм да мисля, че е била права. Че е носел таквоз палто.