Само ти можеш да спасиш човечеството

Но сигурно все пак беше успял да го включи, защото когато зрението му се проясни, телевизорът работеше, а цветовете бяха много по-ярки от обикновено. На екрана бяха двамата новинари — черният и онзи, дето изглеждаше, сякаш че очилата му са под кожата, а не отгоре. Намираха се в студиото. Всичко си беше съвсем нормално.

Само дето в ъгъла беше изписано „Войната със Скрий Уий“ — там, където обикновено пишеха неща като „Бюджетен шок“ или „Европейска среща на високо равнище“. Не чуваше какво казват, но на екрана се появи карта на космоса. Беше черна. Той, космосът, си е такъв: просто безкрайност, огромна и черна, и посред нея — една точка, която представляваше всичко останало.

В средата на чернилката беше изрисувана къса, тлъста червена стрелка. От края на картата към нея се бяха насочили няколко дузини сини стрелчици. В ъгъла се мъдреше снимка на някакъв мъж, който говореше по телефона.

Задръж — помисли си Джони. — Почти съм сигурен, че при скрийуийците нямаше репортер от Би Би Си. Иначе щяха да ми кажат. Даже и от Си Ен Ен сигурно е нямало.

Все още не чуваше никакъв звук, но пък не му и трябваше. Съвсем ясно беше, че човеците обкръжават флотилията.

Сцената се смени. Сега на екрана се виждаше някаква палатка и онзи, бабанкото, застанал пред друго копие на същата карта.

Този път се появи и звук. Бабанкото разправяше:

— …онзи, Джони ли? Той не е никакъв боец. Нито пък политик. И като стане напечено, се скатава вкъщи. Бяга от задълженията си. Но като оставим всичко това, иначе той си е готино хлапе…

— Не е вярно! — кресна Джони.

— Така ли? — обади се глас зад него.

Не се огледа веднага. Звукът като че ли идваше от креслото му… — нещо още по-невъзможно от това, да дават скрийуийците по телевизията. Никой не би могъл да седне в това кресло. Беше цялото затрупано със стари фланелки, книги, неизмити чинии и разни боклуци. Имаше и дълбинен пласт чорапи, а вероятно нейде там, вътре, бе погребано и Изчезналото Ягодово мляко. Никой не би могъл да седне там, без да е специално екипиран за целта.

Обаче Капитанката беше успяла. И явно се чувстваше съвсем като у дома си.

Беше зървал лицето й само на екрана. Сега се виждаше, че е дълга към два метра, но е доста кльощава — приличаше по-скоро на дебела змия с крака, отколкото на алигатор или на тритон. Горе-долу по средата й стърчаха два чифта яки, здрави лапи, а под комплекта много сложно устроени рамене, стърчаха още два чифта, но по-тънички. В по-голямата си част беше покрита с кафяв гащиризон; частите, които оставаха отвън — главата й, всичките й осем ръце или крака и по-голямата част от опашката й — бяха златисто-бронзови, покрити с много дребни люспици.

— Ако си паркирала на улицата точно срещу мисис Канък, има да берем ядове — чу се да казва той. — Тя постоянно се заяжда с татко, дето си оставял колата на тротоара, пък колата му няма хиляда метра на дължина. Та значи, това е халюцинация, така ли?

— Естествено, че е халюцинация — отговори Капитанката. — Не съм сигурна дали истинското и игровото пространство се допират някъде другаде, освен в главата ти.

— Навремето гледах един филм — космическите кораби можеха да стигнат където си искат във вселената, като се провираха в миши дупки из космоса — рече Джони. — Значи, аз имам миша дупка в главата?

Капитанката сви рамене — много е интересно да наблюдаваш как го прави същество с четири ръце.

— Виж това — каза му тя. — Много впечатляваща гледка. Предполагам, че ще го дават доста често.

Тя посочи екрана.

На него се виждаха звезди, а в далечината — някаква точица, която много бързо се уголемяваше.

— Май че знам какво е — рече Джони. — Един от вашите кораби. От онези, дето се появяват на седмо ниво, нали?

— Мисля, че типът вече няма значение — тихо рече Капитанката.

Корабът се отдалечаваше от камерата. Опашката от изгорели газове зад него набъбваше ли, набъбваше. Камерата като че ли беше прикрепена към…

— Ядрена ракета? — попита със слаб гласец Джони.

Екранът почерня.

Джони се замисли за мъртвата армада на Космическите нашественици, която се въртеше сред мразовитата междузвездна пустош на играта.

— Хич не искам да знам! — тросна се той. — Не искам да ми казваш колко скрийуийци е имало на борда! Не искам да ми казваш какво е ста…

— Не — прекъсна го Капитанката. — Не съм си и помислила, че ще искаш.

— Не съм аз виновен! Хората са си такива — нищо не мога да направя!

— Разбира се, че не можеш.

Капитанката имаше гадния навик да говори със спокоен, разумен глас.