Петият слон
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Петият слон». Краткое содержание книги:
Сега няма нищо освен присъщото си хитроумие и мрачния панталон на вуйчо Ваньо (само не питайте как се сдоби с него). Наоколо е заснежено. И мразовито. А ако той не успее да прекоси гората, за да се върне в цивилизацията, ще има ужасна война. Но по следите му тичат чудовища. Те са умни. Те са бързи. Те са върколаци. И го настигат. Сам Ваймс няма време, няма късмет, а вече няма и въздух в дробовете си…
„Петият слон“ е новият роман за Света на Диска, това е история за джуджета, дипломация, заговори и големи буци мас.
— Жена му твърди, че бил много добър по душа… Гай! Да не си посмял! Ако ще го правиш, качи се в стаята си!
Баронът си придаде умерено засрамен вид, но си оправи халата и изрече:
— Бандити!
— Да, те понякога се превръщат в проблем през този сезон — промълви замислено Волфганг.
— Поне дузина — прецени баронесата. — Да, това би трябвало да…
Волф изсумтя, както се беше опънал надолу с главата.
— Не, мамо! Допускаш глупава грешка. Каретата му трябва да пристигне без произшествия. Не разбираш ли? А когато е тук… това вече е друго.
Бухналите вежди на барона се събраха от мисловното усилие.
— План! Крал!
— Именно.
— Не му вярвам на онова дребно джудже — въздъхна баронесата.
Волф отскочи нагоре, направи салто и стъпи на краката си.
— И аз не му вярвам. Но с него разполагаме в момента. Нека Ваймс дойде при нас с доброто си сърце. Току-виж, дори се окаже полезен. Вероятно ще трябва да… помогнем малко.
— Защо? — заяде се баронесата. — Нека онези от Анкх-Морпорк сами се справят с проблемите си!
Докато Ваймс закусваше се почука на вратата. Уиликинс въведе нисък слабоват човечец в спретнати, но протъркани черни дрехи. Едрата глава на посетителя му придаваше прилика с лакомо изсмукана близалка. Носеше в ръка бомбе, както войник шлема си. Походката му будеше подозрения, че нещо не е наместено правилно в коленете му.
— Толкова съжалявам, че обезпокоявам ваша светлост…
Ваймс остави ножа на масата. Досега белеше портокал. Сибил настояваше той да яде и плодове.
— Без „ваша светлост“. Просто Ваймс. Ако искате компромис — нека да съм сър Самюъл. Вие ли сте човекът на Ветинари?
— Името ми е Иниго Скимър, сър. Мхъ-мхъ. Ще пътувам с вас до Юбервалд.
— А, значи вие сте чиновникът, който ще шепне и намига, докато аз раздавам сандвичите с кисели краставички.
— Ще се постарая да бъда полезен, сър, макар да не намигам умело. Мхъ-мхъ.
— Ще закусите ли с нас?
— Вече хапнах, сър. Мхъ-мхъ.
Ваймс огледа чиновника от горе до долу и обратно. Правеше впечатление не толкова размерът на главата му, колкото обстоятелството, че някой сякаш бе стискал долната й половина, за да донадуе горната. Освен това човекът оплешивяваше и бе вчесал старателно оскъдните кичури върху розовия купол на темето си. Трудно беше да се познае възрастта му. Или е на двадесет и пет, но прекалено угрижен, или е на четиридесет, затова пък младолик. Ваймс клонеше към първата догадка — мъжът май бе наблюдавал света предимно над страниците на поредната книга. А и този… нервен кикот? Или неловко прочистване на гърлото?
Да не говорим за необичайната походка…
— Поне препечена филийка с масло? — предложи Командирът на Стражата. — Някой плод? Тези портокали са току-що доставени от Клач. Препоръчвам ви ги.
Ваймс подхвърли портокала към мъжа. Оранжевото кълбо отскочи от ръката му, а Скимър отстъпи една крачка, леко потресен от навиците на висшето съсловие.
— Добре ли сте, сър? Мхъ-мхъ?
— Извинявайте. Увлякох се в пропагандата на здравословното хранене.
Ваймс сгъна салфетката си, стана и обгърна с ръка раменете на Скимър.
— Ще ви заведа в Леко жълтеещата гостна, където да ме изчакате на спокойствие — обясни, потупвайки го дружелюбно по ръката. — Каретите са натоварени. Сибил ръководи почистването на банята, учи древния класически клачиански и върши всички неотложни неща, които вършат жените в последната минута. Вие ще пътувате с нас в голямата карета.
Скимър дори се присви.
— О, не бих могъл, сър! Ще пътувам с вашата свита. Мхъ-мхъ.
— Ако говорите за Веселка и Детритус, те също ще бъдат с нас. — Ваймс забеляза, че ужасът у другия се позасили. — За всяка свястна игра на карти са нужни поне четирима, а пътуването е адски скучно.
— Ами, ъ-ъ… слугите ви?
— Уиликинс, готвачът и прислужничката на Сибил са в другата карета.
— О, така ли…
Ваймс се подсмихна мислено. Спомни си поговорката от своето детство: „Твърде бедни да боядисват, твърде горди да варосват…“
— Труден избор, а? Вижте какво, я седнете при нас в голямата карета, но ще ви отредим най-твърдата седалка и от време на време ще ви говорим снизходително. Бива ли?
— Сър Самюъл, боя се, че ме взимате на подбив. Мхъ-мхъ.
— Не, но може би ви подсещам, че го правите сам. А сега моля да ме извините, но ще отскоча до Участъка и аз да свърша малко работа преди тръгване…
След четвърт час Командирът на Стражата влезе в дежурната стая. Сержант Силен в ръката вдигна очи, отдаде чест и приклекна, за да се спаси от метнатия по главата му портокал.