Първичен страх
- Автор: Дийл Уилям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Володя Първанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Първичен страх». Краткое содержание книги:
Нощта след убийството на местопрестъплението е намерен Аарон Стемплър, възпитаник на пастора с ангелско лице, коленичил с касапски нож в ръка.
Аарон твърди, че не е извършил убийството.
Защитата се поема от Мартин Вейл — изключителен адвокат, ненавиждан от прокурори, съдии и политици. Всички твърдят, че този случай най-после ще се окаже неговият „препъни-камък“.
Но известният адвокат разполага с великолепен екип. Вейл започва с това, което умее най-добре. Осмисля случилото се от всички гледни точки — и така започва една съдебна битка, достойна за сравнение с „Невинен до доказване на противното“ и безумен кошмар, сравним с „Мълчанието на агнетата“.
Преди Вейл да успее да седне, съдията го видя и рязко посочи към вратата на своя кабинет. Когато Вейл обърна ръка към себе си и изрази въпроса „Аз ли?“, Шоут енергично кимна. И така Вейл безшумно тръгна надолу по външната пътека между редовете на залата и мина през вратата в ъгъла.
Малката стая беше безупречно чиста и идеално подредена. Бюрото беше празно с изключение на един пепелник, телефон и мраморна поставка за писалки. Книгите в лавиците зад бюрото бяха така идеално наредени, сякаш беше използвана линийка. Всичко в стаята беше симетрично: бюрото с острите си ъгли, столовете с нрави облегалки, които изглеждаха обидно неудобни, лампите „Уотърфолд“ със строги шестоъгълни абажури, списанията на масичката за кафе, наредени на купчина така прецизно, че заглавието на всяко отдолу се виждаше над ръба на горното и бяха разположени точно под прав ъгъл в края на масичката. Възможно ли беше някой да развали тази купчина, за да прочете някое от периодичните издания?
Прецизност. Това беше точната дума. Идеалното описание на върховния съдия Хари Медисън Шоут. Той беше много прецизен. И разочарован — понеже Шоут беше човек, който изискваше ред в един долен свят, който преди доста години беше загубил чувството си за ред. Вейл реши да не прави вдлъбнатина върху възглавниците на канапето и вместо това отиде до отдалечения прозорец, който прикриваше извода на парното. Топъл въздух безшумно се издигаше нагоре и парата замъгляваше прозореца. Той изтри малко кръгче в него и погледна надолу към улицата. Близо до ъгъла две черни коли, изглежда служебни, се бяха ударили. Хората пазеха равновесие с ръце, докато се тътреха по гладкия като стъкло паваж. Един наистина дяволски ден за импровизирана среща по заповед.
Шоут влезе в стаята с един вид снобско чувство за собственост. Това беше неговото място, неговото светилище, и безжизнените му очи затанцуваха от едната част на стаята към другата, за да видят дали нещо е нарушено, или преместено от мястото му.
— Радвам се да те видя отново, адвокате — каза той, като протегна една мека, месеста ръка. — Много любезно от твоя страна, че дойде веднага — и то в това шибано време.
Епитетът изненада Вейл. Ругатните не бяха в стила на Шоут. Съдията бавно свали робата си през главата, отвори един шкаф до барчето с напитки и я закачи внимателно на една мека закачалка за дрехи, като я вмъкна между другите дрехи, всичките отделени на около инч да не се допират. Облече си сакото, приглади го, като си напъха ръкавелите и закопча средното копче.
Спи с пижама, помисли си Вейл. Закопчава всичките копчета, дори и най-горното, мушка се в леглото от горната страна, за да не развали завивките; вероятно спи хоризонтално по гръб с ръце върху гърдите си, като труп, така че да не разхвърля леглото.
— Свърших за деня, така че имаме достатъчно време — каза Шоут. — Какво ще кажеш за едно питие? Бърбън, скоч?
— Имате ли бира?
— Не — каза Шоут и погледна така, сякаш му замириса на умряло.
— Бърбън, с малко лед и може би около инч вода.
Спиртните напитки бяха в бутилки от прозрачен кварц с малки месингови висящи етикети около гърлата. Шоут взе две чаши и внимателно ги подреди една до друга върху барчето. Извади две кубчета лед, пусна ги в едната чаша и наля около инч вода върху тях. Вдигна чашата, разгледа съдържанието и добави още. После напълни останалата част от чашата с бърбън и я подаде на Вейл. Напълни собствената си чаша със скоч без лед, гаврътна половината още с първото отпиване и въздъхна със задоволство.
— Човек може винаги да употреби скоч в края на деня — каза той. — Особено в тази джунгла.
Той седна, хвърли за момент изпитателен поглед на бюрото, после премести мраморната поставка за писалки с половин инч наляво. Усмихна се на себе си, изтри някаква въображаема прах от бюрото си, извади една ленена салфетка от чекмеджето, внимателно я изравни с ъгъла на бюрото и сложи чашата си върху нея. Погледна към Вейл.