Сребърни реки

— Както се бяхме договорили!

Дризт също не бездействаше. В мига, в който джуджето се нахвърли върху Шепот, с помощта на магическите умения, които бе наследил от мрачните си предци, той изпрати облак тъма към прозореца, зад който се бяха скрили двамата мъже с арбалети. Сега, вместо стрели, оттам долитаха разгневени викове, които отекваха из цялата уличка.

В този миг пукнатините на отсрещната стена се отвориха (точно както Дризт подозираше) и още един от защитниците, с които Шепот се бе обградила, се втурна навън. Елфът вече го чакаше, стиснал двата ятагана в ръце. Оръжията проблеснаха в мрака и макар да използваше само тъпата им страна, Дризт бързо успя да обезоръжи якия главорез, който изскочи оттам. В следващия миг двете остриета отново проблеснаха, ожулвайки лицето му и, без да спират плавното си движение, дръжките им с тъп удар се стовариха върху слепоочията му. Когато Бруенор се обърна, пътят пред него и Дризт вече бе чист.

Джуджето се вгледа с истинско възхищение в онова, което бе свършил приятелят му, но точно в този миг край главата му просвистя стрела и се заби в стената на сантиметри от него.

— Да се махаме! — каза Дризт.

— Изходът ще е блокиран или аз съм брадат гном! — обади се Бруенор, когато наближиха края на уличката. — В този миг откъм сградата до тях се разнесе свирепо ръмжене, последвано от ужасени викове. Тези страшни шумове, вместо да ги притеснят, ги успокоиха.

— Гуенивар — спокойно каза елфът, когато двама мъже изхвръкнаха на улицата пред тях и побягнаха, без дори за миг да се обръщат назад.

— Съвсем бях забравил за котката! — извика джуджето.

— Радвай се, че паметта на Гуенивар е по-добра от твоята! — изсмя се Дризт и Бруенор, въпреки онова, което изпитваше към магическото животно, не можа да не се присъедини към смеха му. Двамата спряха в края на уличката и се огледаха наоколо. Не забелязаха нищо нередно, но гъстата мъгла предлагаше отлична възможност за засада.

— Май е по-добре да вървим по-бавно — предложи Бруенор. — Така няма да привличаме толкова внимание.

Дризт се канеше да се съгласи, но в този миг от дъното на уличката долетя още една стрела и се заби в една греда между тях.

— Да се махаме! — заяви елфът, макар че Бруенор не се нуждаеше от повторно предупреждение и се втурна в гъстата мъгла, без да чака да, долети още някоя, този път по-точна стрела.

Двамата приятели се промъкваха тичешком из лабиринта на лусканските улици, без да спират за миг. Дризт с лекота прескачаше купчините камъни и дъски, а Бруенор просто минаваше през тях, разпръсквайки ги във всички посоки. Най-сетне решиха, че са успели да избягат от преследвачите си и забавиха крачка.

Бруенор често-често поглеждаше през рамото си, а широката му усмивка проблясваше дори и през рижата брада. Обърна се, за да огледа пътя пред себе си, ала внезапно отскочи встрани и посегна към брадвата си.

Гуенивар стоеше на по-малко от метър от него.

Дризт не можа да сдържи смеха си.

— Разкарай туй нещо оттук! — извика джуджето.