Отмъщението на Монца
- Автор: Аберкромби Джо
- Серия: Светът на първия закон #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-211-2
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Отмъщението на Монца». Краткое содержание книги:
Плешивко лежеше мълчаливо, а Червения нос най-сетне бе успял да потисне болката и се изправяше със стонове на колене.
— Още ли искаш ботушите ми? — Тръпката пристъпи и го изрита отново с всичка сила в топките, събори го на земята. — Ето ти един, копеле! — Обърна се към новодошлата, кръвта бучеше в главата му. Не беше сигурен как бе успял да се измъкне, без да го наръгат. Всъщност не беше сигурен, че въобще се е измъкнал. Жената нямаше вид на човек с добри намерения. — Какво искаш?
— Нищо, което да ти създаде проблем. — Успя да зърне крайчеца на усмивката й под качулката. — Може би имам работа за теб.
Голяма чиния с месо и зеленчуци, с някакъв сос. Може би беше добро, може би не. Тръпката беше твърде зает да се тъпче, за да прецени. Сигурно приличаше на животно, с двуседмична брада и мърляв от спането по праговете на къщите. Но вече беше преминал границата и не му пукаше.
Жената не си беше махнала качулката, въпреки че бяха на закрито. Беше се настанила в сенките, с гръб към стената. Когато някой минеше наблизо, навеждаше глава и катраненочерната коса се спускаше по бузата й. Все пак бе успял да зърне лицето й в редките моменти, когато откъсваше лице от храната, и реши, че е красиво.
Силно, със здрави кости и остра брадичка, дълъг врат, по който се виждаха сините вени. Реши, че е опасна, макар че това бе очевидно от хладнокръвието, с което бе пронизала мъжа в уличката. Нещо в присвитите й очи го притесняваше. Жената го гледаше хладно и спокойно, сякаш вече му бе взела мярката и знаеше какво би направил. По-добре от самия него. На бузата й имаше три белега, които още се възстановяваха. Дясната й ръка беше с ръкавица и тя почти не я използваше. Освен това, докато идваха насам, бе забелязал, че куца. Може би беше замесена в нещо съмнително, но Тръпката нямаше толкова приятели, че да си позволи да избира. В този момент всеки, който го нахранеше, можеше да разчита на лоялността му.
Жената го наблюдаваше как яде.
— Гладен си, а?
— Доста.
— Далеч от дома?
— Доста.
— Имал си лош късмет?
— Повече, отколкото ми се полага. Но и направих някои лоши избори.
— Двете вървят заедно.
— Факт. — Той пусна ножа и лъжицата в празната чиния. — Трябваше да мисля повече. Отопи остатъците от соса с последното парче хляб. — Но винаги съм бил най-лошият си враг. — Двамата се спогледаха мълчаливо. — Не ми каза името си.
— Да.
— Така ли ще я караме?
— Нали аз плащам? Ще караме, както аз кажа.
— Ти ли плащаш? Един приятел… — Тръпката прочисти гърло, замисли се дали Восула въобще може да се брои за приятел. — Един познат ми каза да не очаквам нищо безплатно в Стирия.
— Добър съвет. Искам да свършиш нещо.
Тръпката облиза вътрешността на устата си и усети кисел вкус. Имаше дълг към тази жена и не беше сигурен как ще го изплати. Така като гледаше, можеше да му струва доста скъпо.
— Какво искаш?
— Първо да се изкъпеш. Никой няма да се занимава с теб в това състояние.
Гладът и студът си бяха заминали и оставяха мъничко пространство за срам.
— Ако щеш вярвай, но и аз предпочитам да не мириша. Все още имам малко скапана гордост.
— Браво. Сигурно нямаш търпение да се измиеш.
Той раздвижи притеснено рамене. Имаше чувството, че нагазва във вода, без да знае колко е дълбока.
— А след това?
— Лесна работа. Трябва да отидеш в една пушалня и да намериш един мъж, казва се Саджаам. Ще кажеш, че Никомо настоява да се срещнат на обичайното място. След това ще го доведеш при мен.
— Защо не го направиш сама?
— Защото аз ти плащам, глупако. — В ръката с ръкавицата се появи монета. Среброто отразяваше светлината на огъня, а на монетата бяха изобразени везни. — Като ми доведеш Саджаам, ще я получиш. Ако още искаш риба, ще може да си купиш цяло буре.
Тръпката се намръщи. Красива жена, която се появява от нищото, спасява му живота и отправя такава примамлива оферта? Никога не беше имал подобен късмет. Храната само му бе напомнила колко обича да яде.
— Ще го направя.
— Браво. А може да направиш още нещо и да изкараш петдесет.
— Петдесет? — изквака Тръпката. — Шегуваш ли се?
— Да виждаш да се смея? Петдесет и ако все още искаш риба, ще може да си купиш лодка, че даже ще ти остане и за по-свестни дрехи. Какво ще кажеш?
Той погледна малко засрамено окъсаното си палто. С толкова пари можеше да хване следващия кораб за Уфрит и да рита кльощавия задник на Восула от единия край на града до другия. Мечта, която от известно време беше единствената му утеха.
— Какво ще поискаш за петдесет?
— Не много. Отиваш в пушалнята и намираш Саджаам. Казваш му, че Никомо настоява да се срещнат на обичайното място. Водиш го при мен. — Направи пауза. — След това ще ми помогнеш да убия един човек.