Глинената маймуна
- Автор: Фримен Ричард Остин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиана Цветкова
- Жанр: Классические детективы
Электронная книга - «Глинената маймуна». Краткое содержание книги:
Докато разговаряхме, стигнахме до кръстовището: тук пътищата ни се разделяха, спряхме, за да си кажем няколко последни думи, и си тръгнахме — Торндайк продължи пеша, а аз отидох на спирката да чакам автобуса.
Докато Ганет беше в болницата, го посетих още един-два пъти, отбелязвах бързото му подобрение и преписвах в бележника си данните от картона му. Възстановяването протече без усложнения и след няколко дни го зачеркнах от списъка си за посещения, като реших да изчакам завръщането му и да приключа със случая.
Междувременно разбрах, че е послушал поне един от съветите на Торндайк. Това ми стана ясно, след като една вечер мисис Ганет се появи в кабинета ми силно разтревожена. Веднага предположих каква е целта на посещението й, но нямаше нужда да се напрягам за това, защото тя начаса пристъпи към въпроса.
— Днес следобед ходих да видя Питър и той ми каза нещо ужасно — заяви тя. — Каза ми съвсем сериозно, че болестта му не била истинска болест, била е причинена от отрова. Казва, че някой е слагал арсеник в храната му и сочи вас и доктор Торндайк като източник на тези сведения. Полудял ли е или наистина вие сте му казали това?
— Това е самата истина, мисис Ганет — отговорих аз.
— Не може да бъде! — възпротиви се тя. — Това е чудовищно. Никой не би имал нито възможност, нито мотиви за това. Аз му приготвях храната със собствените си ръце и сама му я носех. Прислужницата никога не я е докосвала — макар че така или иначе вече я освободих, — но дори и да е имала възможност, няма причина да се опитва да отрови Питър. Тя наистина беше порядъчно момиче, двамата се разбираха чудесно. Всичко това е невъзможно… фантастично! Доктор Торндайк сигурно е допуснал невероятна грешка.
— Уверявам ви, мисис Ганет, че няма никаква грешка — казах аз. — Това зависи от химическия анализ. Арсеникът е отвратително нещо, но си има едно качество — лесно се открива, не може да има грешка. Когато доктор Торндайк видя съпруга ви, той веднага предположи отравяне с арсеник, така че взе проба от храната — по малко от кардамома и от ечемичената отвара — за анализ. Те бяха изследвани от един известен химик, който откри в отварата значително количество арсеник — цялото съдържание на каната е било достатъчно, за да причини смърт. Виждате, че няма никакво съмнение. В ечемичената отвара имаше арсеник. Той бе извлечен и претеглен, точното количество се знае; арсеникът се пази и ако се наложи, можем да го представим като доказателство.
Мисис Ганет бе дълбоко развълнувана — за миг дори бе така потресена, че стоеше безмълвно и ме гледаше с безкраен ужас. След малко попита почти шепнешком:
— А кардамома? Самата аз му го занесох.
— Там не беше открит арсеник — отговорих аз и ми се стори, че тя се успокои малко от отговора ми, въпреки че още изглеждаше уплашена и объркана. Можех да си представя какво й минаваше през ума, защото разбрах, че си е спомнила — както и аз — кой бе занесъл отварата в стаята на болния. Но каквото и да си помисли, тя не каза нищо и разговорът приключи с няколко въпроса, касаещи възможното пълно възстановяване на съпруга й, и с настоятелна молба да отида да го видя, когато се върне от болницата.
Посещението се оказа ненужно, защото самият Ганет ми съобщи за изписването си чрез личното си присъствие в чакалнята ми. При звъна на звънеца отворих вратата („Моля позвънете и влезте“) и виж ти, ето го и него, в кадифено сако и с вандайковска брадичка, цял-целеничък. За миг го погледнах изненадано — както често правят сестрите и лекарите, когато за пръв път видят пациента си облечен и в нормална обстановка, и сравних едрия, изпъчен, енергичен мъж с жалкия, мършав нещастник, който ме бе гледал така унило изпод завивките.
— Явявам се на рапорт, сър — каза той, имитирайки моряшки поздрав, — и да ви покажа каква добра работа свършихте вие и вашите колеги.
Здрависах се с него и го въведох в кабинета, все още приятно изненадан от пълното му оздравяване.
— Не очаквахте да ме видите тъй добре — каза той.
— Не — признах аз. — Страхувах се, че ще има последици по-дълго време.
— Така си е — каза той. — В известен смисъл още ги усещам. Все още усещам, че имам стомах, имам нещо като диспепсия, но иначе се чувствам здрав, както обикновено. Безкрайно съм благодарен на вас и на доктор Торндайк. Спасихте ме за една бройка. Още някой ден и щеше да има „тук почива…“ Ама че работа! Нищичко не проумявам! А вие? Сигурно не е било случайност.