Обърна на записките на сестрите и прелисти развитието в състоянието на пациентката след операцията. Вътречерепното налягане се поддържаше стабилно с помощта на венозно прилаганите „Манитол“ и „Ласикс“, и на поддържаното с външна помощ дишане. Очевидно правеха всичко, което можеше да се направи; сега не оставаше друго, освен да чакат, за да видят какви ще бъдат неврологичните последствия.
Мора тръгна към болнична кабинка №10 с картона в ръка. Седящият отпред полицай й кимна.
— Здравейте, д-р Айлс.
— Как е пациентката? — попита тя.
— Все така, струва ми се. Не мисля, че се е събуждала до този момент.
Младата жена погледна към дръпнатите завеси.
— Кой е там с нея?
— Лекарите.
Тя почука на рамката на вратата и мина между завесите. Край леглото стояха двама мъже. Единият беше висок човек с азиатски произход, тъмен, пронизителен поглед и гъсти посивели коси. „Неврохирургът“ — помисли си тя, видяла името на табелката на престилката му: „Д-р Юън“. Мъжът до него беше по-млад — на трийсет и няколко години, с широки рамене, изпълващи бялата му престилка. Дългата му руса коса бе хваната на опашка, „Фабио в ролята на лекар“ — помисли си тя, загледана в загорялото му на слънцето лице и дълбоко поставените сиви очи.
— Извинявам се, че нахлувам така — започна Мора. — Аз съм д-р Айлс, от Канцеларията на съдебния лекар.
— На съдебния лекар ли? — погледна я объркано д-р Юън. — Това посещение не е ли малко преждевременно?
— Водещият разследването детектив ме помоли да видя как е вашата пациентка. Има и друга жертва.
— Да, разбрах.
— Ще извърша аутопсията утре. Исках да сравня нараняванията, нанесени на двете жертви.
— Не мисля, че има кой знае какво за вас тук. Не и сега, след операцията. Ще научите повече, като видите рентгеновите снимки и скенера на главата й отпреди това.
Мора сведе поглед към пациентката, нямаше как да не се съгласи с него. Главата на Урсула беше увита в бинт, претърпените от нея наранявания вече бяха променени, коригирани от умелата ръка на хирурга. Намираше се в дълбока кома, дишаше с помощта на апаратура. За разлика от крехката Камий, Урсула беше солидна жена с едра кост и с обикновеното закръглено лице на фермерска съпруга. Жиците около месестите й ръце я свързваха с различни апарати и системи. На лявата й китка имаше гривна за медицинско предупреждение, на която пишеше „алергична към пеницилин“. На десния й лакът се виждаше грозен белег, дебел и бял, лошо зашит, спомен от старо нараняване. „Дали не е сувенир от работата й зад граница?“ — помисли си Мора.
— Направих каквото можах в операционната — обади се д-р Юън. — А сега да се надяваме, че д-р Сътклиф ще успее да я предпази от евентуални усложнения.
Д-р Айлс погледна към лекаря с русата опашка, който й кимна с усмивка.
— Аз съм Матю Сътклиф, нейният интернист — представи се той. — Не е идвала при мен от няколко месеца. Разбрах, че е хоспитализирана едва преди малко.
— Имате ли телефона на племенника й? — попита Юън. — Когато ми се обади, забравих да го попитам за номера му. Каза, че е говорил с вас.
Сътклиф кимна.
— Имам го. По-лесно ще бъде аз да поддържам връзка със семейството й. Аз ще ги уведомявам за статуса й.
— А какъв е той? — поинтересува се Мора.
