В плен на магията

Имената са просто думи. Знам, наистина. Но да научиш, че фамилията, която си използвал цял живот, е измислена…

— Добре, а аз как да се представям тогава? — зачудих се. — Софи Атертън? Софи Бранник?

И двете ми звучаха странно. Имах чувството, че съм навлякла чужди дрехи, които не са ми по мярка.

Мама се усмихна и отмести косата от лицето ми:

— Наричай се, както на теб ти харесва.

— А-ха, добре. Значи и „Софи Бляскавата принцеса“ става, нали?

Едва тогава майка ми се разсмя истински, от сърце. Хвана ръката ми и преплете пръсти с моите. Положих глава на рамото й и известно време останахме така, докато ми разказваше историята си. Беше почти като едно време, когато ми четеше приказки преди заспиване. А и разказът й не се различаваше много от мрачните, страховити истории, които толкова обичах като дете.

— Животът тук бе… Е, ти видя как живеят Финли и Изи. Сурови условия, жестока подготовка. Обичах семейството си, но през цялото време, докато растях, трябваше само да тренирам, да се бия, да преследвам… и пак да тренирам. — Мама въздъхна и притисна буза към косата ми. — Не ми изглеждаше нормален начин на живот. Затова, когато бях на двайсет и една, се махнах. Една вечер излязох да патрулирам и просто… продължих да вървя.

Отишла в Англия с надеждата да научи нещо повече за историята на Бранник. Да провери дали не може да е полезна на семейството си, без да се налага да убива.

— Тогава си срещнала татко — прошепнах меко аз и отново се зачудих къде ли е той в момента. И как ли се чувства.

Ако все още е жив.

— Да — отвърна простичко тя.

— Знаеше ли какъв е?

— Не — отговори със задавен от сълзи глас. — Онова, което ти разказах за запознанството ни, беше самата истина. Двамата бяхме в Националната библиотека, търсехме една и съща книга за историята на вещерството.

Разсмях се безсилно:

— Това би трябвало да ти подскаже нещо.

— Сигурно е така — съгласи се тя. — Отидох до масата, на която бе седнал, и го помолих да я взема за малко…

Въздъхна и замълча.

— Беше такова клише! Той ми подаде книгата, пръстите ни се докоснаха… и това бе достатъчно. От този миг бях изгубена.

Припомних си първия път, когато видях Арчър, облегнат на едно дърво в двора на „Хеката“.

— Чувството ми е познато — измърморих.

— Бяхме заедно в продължение на близо година. Но един ден се събудих и го заварих да измагьосва закуската — материализираше я от въздуха. Изкара ми ангелите.

— А как си живяла с него цяла година, без да разбереш какъв е? Изи надуши, че не съм обикновен човек за около пет секунди.

Майка ми отметна косата си назад и обясни:

— Защото е Изи. Не всички Бранник имат еднакви способности. Аз, например, не мога да усещам присъствието на магически същества като нея. Както и да е. Когато осъзнах, че съм живяла с въплъщението на всичко, срещу което би трябвало да се боря, направо…