Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Срещали сме се и преди, скъпи — каза тя в отговор на мълчаливия му изпитателен поглед — но ти май не си сигурен в това.
— Вечерял ли си, Хенри? — попита майка му. В гласа й имаше упрек и нетърпение, сякаш неговият глад беше лична обида към нея.
— Да… Не… Не бях гладен.
— Тогава да позвъня и да им поръчам…
— Не, майко, не сега, няма значение.
— Това винаги е бил проблемът ми с теб — тя не гледаше към него, а изричаше думите в празното пространство. — Няма смисъл да се опитвам да правя нищо за теб, ти не го оценяваш. Така и не можах да те накарам да се храниш както трябва.
— Хенри, работиш твърде много — каза Филип. — Не е добре за теб.
Риърдън се засмя.
— На мен ми харесва.
— Ти смяташ така. Това е някакъв вид невроза, да знаеш. Когато човек се потопи в работа, то е защото се опитва да избяга от нещо. Трябва да имаш хоби.
— Фил, за Бога! — каза той и съжали за раздразнението в гласа си.
Филип винаги е бил с нестабилно здраве, въпреки че лекарите никога не откриваха някакво конкретно увреждане в неговото безформено, длъгнесто тяло. Той беше на трийсет и осем, но хроничното му изтощение понякога караше хората да мислят, че е по-възрастен от брат си.
— Трябва да се научиш да се забавляваш — каза Филип. — Иначе ще станеш скучен и тесногръд. Ограничен, ти знаеш. Трябва да излезеш от малката си уединена черупка и да погледнеш света. Нали не искаш да изпуснеш живота, а точно това ще стане, ако продължаваш така.
Борейки се с гнева, Риърдън си каза, че това беше начинът, по който Филип проявяваше загриженост. Каза си, че няма да е справедливо да се обижда: всички се опитваха да покажат грижата си към него — а на него му се искаше не това да са нещата, за които проявяват загриженост.
— Днес си прекарах доста добре, Фил — отговори с усмивка той, и се учуди защо Филип не попита какво е станало.
Щеше му се един от тях да го попита. Беше му трудно да се съсредоточи. Гледката на течащия метал още беше запечатана в ума му, изпълваше съзнанието му и не оставяше място за каквото и да е друго.
— Можеше да се извиниш, но би трябвало вече да съм свикнала и да не го очаквам от теб.
Беше гласът на майка му. Той се обърна. Тя го гледаше с обидения поглед, който известява безкрайното търпение на беззащитните.
— Госпожа Бийчъм беше тук на вечеря — каза тя с упрек.
— Какво?
— Госпожа Бийчъм. Моята приятелка госпожа Бийчъм.
— Е, и?
— Казах ти за нея, при това много пъти, но ти никога не помниш какво казвам. Госпожа Бийчъм толкова искаше да те види, но трябваше да си тръгне след вечеря, така че не можеше да чака. Госпожа Бийчъм е много заета. Толкова много искаше да ти разкаже за прекрасната работа, която вършим в енорийското училище, за часовете по металообработване и за дръжките за врати от ковано желязо, които малките деца от бедняшките квартали правят съвсем самички.
Той вложи цялото си уважение, за да отговори спокойно:
— Съжалявам, ако съм те разочаровал, майко.
— Не съжаляваш. Можеше да си тук, ако беше направил усилие. Но кога ли си полагал усилия за някого другиго, освен за себе си? Не се интересуваш от никого от нас, нито от нещата, които правим. Мислиш си, че е достатъчно просто да плащаш сметките, нали? Пари! Само това знаеш. И единственото, което ни даваш, е пари. Да си ни отделял някога някакво време?
Ако това означава, че й липсва, мислеше си той, то тогава означава и привързаност, а ако означава привързаност, то е несправедливо да изпитва тежко, мрачно чувство, което го кара да мълчи, за да не би гласът му да издаде, че това чувство е отвращение.
— Теб не те е грижа — продължи гласът й, наполовина задавен, наполовина умоляващ. — Лилиан имаше нужда от теб днес по много важен проблем, но аз й казах, че няма смисъл да те чака, за да го обсъди с теб.
— Но майко, това не е важно! — каза Лилиан. — Не и за Хенри.
Той се обърна към нея. Стоеше в средата на стаята, все още с тренчкот на гърба, сякаш беше в клопката на някаква нереалност, която нямаше как да стане реална.