Играта

Не особено сложна инструкция, но във всеки случай този път се беше подготвил по-добре. Въпреки горещината, той бе изровил едно армейско яке, което някой, не си спомняше кой, бе забравил в апартамента му след едно афтър парти преди много време. Якето имаше куп джобове, които той бе напълнил с различни помощни средства, а освен това имаше и катарами на гърдите, които пасваха перфектно с телефона.

Клипът на двайсет и седми му бе помогнал постепенно да разбере как трябва да стои камерата, за да бъдат снимките възможно най-добри. Без повече скапани, подскачащи кадри от средна височина като във влака и НК, отсега нататък само headshots.

Зрителите, или феновете, както все по-често ги наричаше, много бяха харесали мисията в НК.

Макар че не знаеше кои са, все повече чувстваше, че са his kind of people, стабилни пичове, с които с удоволствие би пил по една ледена, ако му се отдадеше случай.

Всъщност се бе опитал да намери начин да влезе в обществото. Беше потърсил начална страница, където да се регистрира като потребител, така че да може хем да играе, хем да вижда феновете и дори да си чати с тях. Да разбере кои са и защо харесват точно него.

Само че бе претърпял неуспех. Думите, които използва при търсенето, не дадоха желаните резултати, така че членството явно ставаше само с покана. Малко кофти, щеше да е адски готино, ако можеше да гледа клиповете на другите играчи, да не говорим за прекия контакт с феновете, но нямаше какво да се направи.

Така играта бе по-справедлива, призна той неохотно.

След втората си мисия умишлено се бе разходил бавно по „Шепсбрун“, като поне през половината път бе вървял заднишком, за да наблюдава делото си възможно най-дълго. Когато стигна до апартамента си на „Мария Трап“, Играта вече бе качила професионален монтаж. Започваше с неговото нестабилно видео вътре в сградата и се редуваше с външни кадри на часовника. После разделен екран с брояч в средата. От едната страна копчетата и ръката му, от другата въртящите се стрелки на часовника. Три, две, едно, щрак и времето над Стокхолм спира.

Петстотин точки, лично съобщение с поздравления от Водача и куп нови коментари, а освен това се бе изкачил с няколко места в класирането.

„Яко“ беше меко казано! Наложи му се да си набие не една, а две чекии, за да заспи.

Навън от метростанцията при „Св. Ерик“, направо по „Томтебугатан“ и надясно зад ъгъла. Докато постепенно наближаваше адреса, усетя как пулсът му се учестява. Реши да пресече „Биркагатан“, за да може да огледа целта на спокойствие от един вход отсреща и в същото време да изпуши една заслужена цигара.