Нишката на покварата

Щяха да се върнат. Щяха да се върнат всеки момент и тогава тя щеше хубавичко да ги нареди, задето я бяха изоставили без предупреждение. Някакво клонче изпука зад гърба й и Кайку веднага се обърна по посока на движението, описвайки дъга с дългата цев на пушката си. Нищо.

В подобно тясно пространство мечът й щеше да й бъде от много по-голяма полза, ала тя никога не се бе славела с изключителни фехтовачески умения. По-голямата част от онова, което знаеше, бе научила по време на постоянните си игри с брат си в Гората на Юна. Двамата се надпреварваха в стрелба, езда и борба — тя беше истинско мъжко момиче, достоен противник за брат си, но дуелирането не беше сред любимите им занимания. Макар и непрактична обаче, пушката й действаше успокояващо. Кайку стисна оръжието още по-здраво и напрегна слуха си.

Времето се точеше мъчително бавно. Саран и Тсата ги нямаше никакви. Кайку почувства как ледени тръпки пролазват по гърба й. Напрежението да чака тук като примамка й идваше в повече. Умираше от желание да разбере какво се случва.

Погледът й отново се спря на сивата сянка, която Тсата бе посочил. Тя все още не бе помръднала. Спомни си какво я беше попитал ткиуратецът. „Кой е там?“. Какво ли означаваше това?

Трябваше да действа, да действа, а не да се крие под дъжда. Можеше да прекоси малкото разстояние, което я делеше от загадъчния обект, и да го разгледа по-отблизо. Тя хвърли един последен поглед на околните дървета и започна да се изкачва по склона, а ботушите й затъваха в размекнатата кална земя.

Кожата, която беше увила около барутната камера на пушката си, вече бе подгизнала от дъжда. Кайку се надяваше, че барутът все още е сух — в противен случай оръжието й се превръщаше в безполезен товар. Девойката изтри влагата от челото си и продължи напред. Сърцето й биеше толкова силно, че тя усещаше как гръдната й кост потръпва при всеки негов удар.

Изведнъж сивата сянка се разкри пред нея — внезапен порив на вятъра отметна пелената на дъжда, все едно беше театрална завеса, и момичето я зърна за миг. Макар и кратък, този миг бе напълно достатъчен, за да може образът да се вреже ярко в съзнанието на девойката. Сега разбра.

„Кой е там?“

Беше водачката й. Тялото й бе цялото омотано в лиани, сякаш бе станало плячка на някакъв гигантски паяк, и висеше от по-ниските клони на едно огромно чапапово дърво. Главата й беше клюмнала напред, очите й се взираха изцъклено надолу, а ръцете и бяха плътно прилепени към торса й. Трупът на възрастната жена се полюшваше под напора на вятъра, а дъждовните капки го шибаха безмилостно.

Кайку усети как паниката се вкопчва в нея. Маджкрийнът бе оставил ткиуратката като съобщение. Не само това — той беше предвидил с изключителна точност маршрута им и ги бе изпреварил. Тя отстъпи несъзнателно назад и се подхлъзна в калта. В този миг я осени смразяващо прозрение.