Избор на лице
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- ISBN: 954-570-041-6
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Избор на лице». Краткое содержание книги:
Всичко е наред в „най-добрия от световете“ до момента, когато загадъчният господин Блек започва своята космическа вендета срещу Семейството…
Изпълних молбата му и когато пое чашата, той отпи дълга, бавна глътка и въздъхна. После остави чашата, бръкна под куртката си и извади пакет цигари.
— И това не бива да правя — промърмори, след като си запали една.
Поседяхме мълчаливо около минута, всеки зает със собствените си грижи. Странно, но не ми беше неприятно да се простя с уединението си, за което положих толкова усилия. Съчувствах на стареца. Вероятно беше самотен и го очакваше единствено неизбежният край. Ето защо само се чуди как да се измъкне за малко от дома за отдих и да изкрънка по някое питие — едно от малкото останали му удоволствия. Но изпитах и нещо повече. Съзирах жив дух, упорство, сила в набръчканото му лице. Тъмните му очи гледаха зорко, осеяните със старчески петна ръце не трепереха. В него имаше нещо успокояващо, почти познато. Не се съмнявах, че го виждам за първи път, но в същото време ме споходи абсурдната увереност, че срещата ни е някак предопределена.
— Какво имате там? — попита ме и проследих посоката на погледа му. — Мръсни картинки, а?
Лицето ми пламна.
— Нещо подобно… — измънках и той се ухили.
Посегна, но се поколеба.
— Може ли?
Кимнах. Взе снимките и се облегна в количката си. Гъстите рошави вежди надвиснаха над присвитите му очи, леко наклони глава встрани. Взираше се дълго, стиснал устни. После се засмя и остави снимките на масата.
— Много са добри. Чудесни са. — Изведнъж гласът му се промени. — „Виж Земята и умри.“
— Не ви разбирам…
— Доста стара поговорка, която преправих току-що. „Виж Венеция и умри“ или пък „Виж Неапол и умри“. Някога жителите на много страни и градове си позволявали гордостта да вярват, че посетилият ги чужденец е постигнал висшето благо в живота си. Но на моята възраст човек става по-космополитичен. Благодаря, че ми позволихте да ги разгледам. — Заговори още по-твърдо. — Събудиха множество спомени у мен. Някои дори са радостни.
Надигна решително чашата си и аз го зяпнах смаян. Сякаш наедряваше пред очите ми, седеше много по-изправен. И все пак беше невъзможно. Нямаше как да не го попитам:
— На каква възраст по-точно сте вие, господин Блек?
Усмихна се с крайчеца на устата, докато гасеше цигарата си.
— Възможните отговори са твърде много. Но май се сещам какво ви интересува. Да, виждал съм Земята — истинската, а не на снимки. И помня какво беше, преди Домът да бъде изграден.
— Не — отсякох. — Това е физически невъзможно.
Сви рамене и въздъхна.
— Може би сте прав, Ланге. — Допи последните капки в чашата си. — Всъщност няма значение.
И аз оставих чашата си до снимките.
— Откъде знаете името ми?
Той бръкна в джоба си.
— Дължа ви нещо. — Но извади не пари. — Виж Земята и… Ариведерчи.
Усетих как куршумът прониза сърцето ми.
2.
Но как?…
Музиката ме заливаше, притискаше, пулсираше, а светлините примигваха все по-бързо. Идваше моят ред да се включа с кларинета. Справих се някак — в рамките на поносимото. Скоро последваха ръкоплясканията. Станах да се поклоня, макар и с омекнали колене. Най-сетне сцената притъмня и слязох с останалите по стъпалата. Докато минавахме отзад, дланта на Мартин се отпусна тежко върху рамото ми. Шефът на нашия оркестър, набит пълнеещ мъж, почти оплешивял и с торбички под очите, беше чудесен изпълнител на тромбон и голям симпатяга.
— Енгел, какво ти стана преди малко?
— Присви ме стомахът. Май съм ял нещо развалено. За две-три минути се почувствах доста зле.
— Сега как си?
— Благодаря, по-добре.
— Дано не си докараш някоя язва. Не е шега работа. Неприятности ли имаш?
— Да, но май скоро ще се отърва от тях.
— Е, поне това е добре. Не си хаби нервите.
Кимнах му.
— До утре.
— Ще се видим.
Побързах да се отдалеча. Проклятие! Имах нужда да намеря спокойно кътче възможно най-скоро. Всяка загубена секунда струваше твърде скъпо. По дяволите, как можах да си позволя такова сляпо благодушие? Ама че съм тъпанар! Да му се не види дано!
Свирепо натиках инструмента в калъфа, поставих рекорд по скоростно преобличане, после тръгнах към подвижните пътеки, без да обръщам внимание на никого и нищо, което би ме забавило. Преместих се на най-бързата пътека и се започнаха маневри за изплъзване. Сменях посоката на почти всяко кръстовище. Спуснах се в пренасящата колона три нива по-надолу и закрачих устремно. Накрая се убедих, че никой не ме следи. Чак тогава пак стъпих на пътеките и се насочих към Дневната.