Разнищи ме
- Автор: Мафи Тахере
- Серия: Shatter me #2
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1452-1
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Разнищи ме». Краткое содержание книги:
Хората.
Хората са замръзнали от ужас и страхът по лицата им ме раздира отвътре.
Падам назад, притиснала десния си юмрук до гърдите си, мъчейки се да си втълпя, че не съм чудовище, не е нужно да съм чудовище, не искам да наранявам човешки същества не искам да наранявам човешки същества не искам да наранявам човешки същества
но не се получава.
Защото това е лъжа.
Защото опитвах да помогна.
Поглеждам наоколо. Към земята.
Към делото си.
И за пръв път проумявам, че притежавам силата да унищожа всичко.
Осма глава
Касъл стои като чучело.
Долната му челюст е увиснала. Ръцете му са отпуснати край тялото, очите му са опулени от тревога, изумление и късче уплаха и макар да мърда устни, като че ли не успява да произведе звук.
Имам чувството, че моментът е подходящ да скоча от някоя висока скала.
Кенджи докосва ръката ми и аз се обръщам към него, осъзнавайки, че съм вкаменена. Откога чакам той, Адам и Касъл да се досетят, че е грешка да се държат мило с мен, че всичко ще завърши зле, че не заслужавам добрината им, че съм просто инструмент, оръжие, прикрит убиец.
Той поема десния ми юмрук в дланта си с такава нежност. Внимава да не докосне кожата ми, изхлузвайки разкъсаната кожена ръкавица, и вдишва рязко при вида на кокалчетата ми. Плътта по тях е съдрана и окървавена и не мога да движа пръстите си.
Осъзнавам, че агонизирам.
Примигвам и рой звезди избухват пред очите ми, и нов вид мъчение връхлита крайниците ми така стремглаво, че не мога да говоря.
Простенвам
и
светът
и з ч е з в а.
Девета глава
Устата ми има вкус на смърт.
Успявам да открехна клепачи и веднага усещам как огньовете на ада раздират дясната ми ръка. Увита е в толкова слоеве бинт, че 5-те ми пръста са неподвижни, за което съм благодарна. От изтощение нямам сили дори да заплача.
Примигвам.
Опитвам да се огледам наоколо, но вратът ми е скован.
Нечии пръсти докосват рамото ми и искам да издишам въздуха от дробовете си. Примигвам отново. И отново. Пред очите ми ту се избистря, ту мътнее момичешко лице. Обръщам глава да я видя по-добре и мигам мигам мигам.
— Как се чувстваш? — прошепва тя.
— Добре съм — казвам на петното, но май лъжа. — Коя си ти?
— Аз съм — отвръща тихо тя. Дори без да я виждам ясно, долавям милосърдието в гласа и. — Соня.
Разбира се.
Вероятно и Сара е наблизо. Сигурно съм в медицинското крило.
— Какво стана? — питам аз. — От колко време съм в безсъзнание?
Тя не отговаря на въпросите ми и се чудя дали изобщо ме е чула.
— Соня? — Опитвам да срещна погледа и. — От колко време спя?
— Беше много зле — казва тя. — Тялото ти се нуждаеше от време да…
— Колко време? — Гласът ми спада до шепот.
— Три дни.
Представете си влак, летящ със сто милиона километра в час.
А сега си представете, че ви блъсва право в лицето.
Изправям се в леглото и осъзнавам, че ще повърна.
За щастие, Соня го е предвидила. Една кофа се появява точно навреме, за да изпразня жалкото съдържание на стомаха си в нея, но конвулсиите му продължават в болничната роба, а някой бърше с горещ, влажен плат лицето ми. Парата е толкова топла и успокояваща, че забравям болката за достатъчно дълго, че да забележа другия човек в стаята.
Соня и Сара кръжат край мен, обтривайки с топлите си кърпи голите ми крайници, утешавайки ме с нежни гласове, повтаряйки ми, че ще се оправя, че просто имам нужда от почивка, че най-сетне мога да хапна нещо, че не бива да се тревожа, защото няма нищо тревожно и те ще се погрижат за мен.
Тогава успявам да съсредоточа погледа си.
Забелязвам ръцете им, внимателно облечени в латексови ръкавици, забелязвам иглата на системата, забита във вената ми, забелязвам угриженото им, но и предпазливо поведение… и тогава се досещам какъв е проблемът.
Лечителките не могат да ме докосват.
Десета глава
Никога досега не им се е налагало да се борят с проблем като мен.
Травмите винаги са били грижа на лечителките. Могат да наместват счупени кости и да лекуват огнестрелни рани, да съживяват отказали бели дробове, да затварят дори най-жестоките порязвания — знам, защото Адам пристигна в базата на Пункт Омега на носилка. Уорнър и хората му го бяха наредили така след бягството ни от военната им база и мислех, че белезите ще останат завинаги. Но сега изглежда непокътнат. Чисто нов. Цял ден го ремонтираха; беше същинска магия.