Веровещица

Той се завъртя на пети и се отдалечи на три крачки. После се върна обратно.

- Мисли, Изьолт! Мисли!

Тя стисна устни. „Покой. Покой от пръстите на ръцете до пръстите на краката.”

В далечината едва се чуваше усилващия се тътен на малките барабани, които издаваха, че градската стража на Веняса се е запътила насам. Щяха да обезглавят трупа на приливовещия, както постановяваше законът за всички трупове на пръснати.

- П-приключихте ли с конското? - попита тя най-сетне; заекването отново беше пленило езика ѝ и кривеше думите ѝ. - Защото трябва да се връщам при Сафи - трябва да напуснем града.

Хабим разтвори ноздри и пое дълбоко въздух. Пред очите ѝ потисна чувствата си. Бръчките по лицето му се изгладиха и нишките му се успокоиха.

- Не може да се върнеш при Сафи. Дори няма да напуснеш уличката по пътя, по който дойдохме. Гилдмайстор Йотилуци е наел кръвовещ - създание, излязло право от Пустотата, което не познава нито милост, нито страх.

Той поклати глава и нишките му се обагриха в едва доловимия оттенък на сив страх.

От което гърлото на Изьолт само се стегна още по-силно. Хабим не се страхуваше от нищо.

Кръв. Вещер. Кръв. Вещер.

- Чичото на Сафи е в града - продължи Хабим - за Срещата за Спогодбата, така че...

- Дом фон Хастрел е тук?

Ченето ѝ увисна. Хабим можеше да ѝ съобщи хиляда други вести, но никоя не би я изненадала повече. В миналото се беше срещала с покрития с бойни белези Ерон два пъти и пиянската му немарливост мигновено беше оправдала всички разкази и оплаквания на Сафи.

- Всички карторски благородници са задължени да присъстват - обясни Хабим и отново се върна с три крачки назад. Ляво. Дясно. - Хенрик се кани да оповести някаква велика новина и типично в свой стил използва срещата за сцена.

Изьолт почти не го слушаше.

- Всички благородници оз-значава ли и Сафи?

Изражението на Хабим омекна. Нишките му премигнаха в нежна прасковена благост.

- Означава, да. Тоест, в момента тя разполага с чичо си -и цял дворец домове и домни, които могат да я предпазят от кръвовещия на Йотилуци. Ти обаче...

Не беше нужно да изговаря останалото. Титлата на Сафи означаваше закрила, родословието на Изьолт - проклятие.

Тя вдигна ръце. Потри бузи. И слепоочия. Обаче едва усещаше пръстите върху кожата си - както и едва чуваше жужащата глъчка на тълпата и съскащия барабанен ритъм на стражарите.

- И какво да правя? - попита тя накрая. - Не мога да си позволя да се кача на някой кораб, а дори и да можех, няма къде да ида.

Хабим посочи към края на уличката.

- На няколко пресечки оттук има една странноприемница, казва се „Каналът на глогинките“. Запазих стая и платих за кон. Ще прекараш нощта там, а на сутринта, по изгрев слънце, може да се преместиш в побратимената странноприемница на „Канала на глогинките“ от север. С Матю ще те чакаме. Междувременно ние ще се заемем с кръвовещия.