Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Смаяната Каран се смълча. Цял живот не й стигаха парите. А току-що чутата сума беше същинско богатство, с което да отърве имението си от всякакви несгоди, макар че предпочиташе да не взема тези пари и да си седи у дома.
Годините на скиталчество я бяха накарали да оцени домашния покой и усамотението, което намираше в планините само на крачка от задния двор, както и увереността, че не е подчинена на никого. Мейгрейт беше себична и безчувствена жена. Дори да ги нямаше опасностите във Физ Горго, месеците в нейната компания щяха да са почти непоносими. Каран обаче знаеше, че гостенката няма да я остави на мира, а дори без обещаното заплащане нямаше как да й откаже. Дългът е свещен.
— Ще направя каквото искаш — промърмори тя против волята си, обзета от тежки опасения.
— Тогава се закълни в най-святото за тебе, че ще ми служиш вярно, докато не изпълним задачата.
Когато Кари беше на осем гадини, убиха в планината обичния й баща Галиад за няколко монети. Той беше най-свещеният образ в душата й.
— Кълна се в паметта на баща си, че ще направя това за тебе — изрече с чувството, че е смазана.
Нямаше връщане назад. Каран си поговори надълго и нашироко с Рейчис, който изобщо не се зарадва, уреди каквото можа от делата си и щом се зазори на другия ден, двете потеглиха от Готрайм.
4. Зловещо разкритие
Долината на Райм беше виеща се мъглива ивица. Мейгрейт не пожела да минат през град Толрайм, а се насочи на югоизток към Сит. Каран я следваше навъсено. Обикновено не й липсваше добро настроение, но с такава спътничка се чувстваше неловко. Яздеха в мълчание по прашните пътища на Банадор между живи плетове. Понякога зърваха през тях каменисти ливади, където и бурените линееха от сушата.
По пладне слънцето напече главата на Каран дори през плъстената шапка. Спряха за малко при плитък чакълест ручей да пийнат вода и да изядат по къшей хляб. Каран тръгна към водата и понечи да свали ботушите си, за да натопи сгорещените си крака.
— Нямаме време за това — троснато я спря Мейгрейт. — Трябва да сме се върнали в Сит след шестдесет дни.
— Шестдесет дни!? Невъзможно!
Мейгрейт извади малка карта, начертана върху пергамент.
— Пътищата почти навсякъде са добри. Кралски вестоносец може да измине това разстояние за тридесет дни. Ние имаме двойно повече време.
— Вестоносецът сменя коня си всеки ден.
— И ние ще сменим нашите, ако се наложи, но в Туркад нямаше по-свестни животни от тези. Да тръгваме.
Каран вече се питаше колко ли злато носи нейната водачка в кесията си. Явно беше повече, отколкото бе виждала през живота си.
Отдавна не бе яздила и към края на деня беше толкова натъртена и схваната, че едва можеше да ходи. Седна до огъня да намаже с мехлем протритите си бедра, а Мейгрейт се зае да приготвя вечерята.
След малко й подаде паница с нещо като пъстра каша.
— Какво е това? — засмя се Каран. — Лепило, за да не падам от седлото утре ли?
Мейгрейт се смръщи. Изобщо не й личеше да има чувство за хумор.
— Вечерята ти.
Същински бълвоч — счукано зърно и корави късчета пушено месо, забъркани с жилав сушен зарзават. От варенето всичко се бе сгъстило в пружиниращо месиво. Каран си изяде порцията безмълвно, изкуцука до спалния си чувал и се напъха цялата в него. Потръгваше по-зле от най-лошите й страхове, а бе отминал само първия ден.
Прекосиха в неспирен устрем тучните поля на Ягадор и излязоха на Големия път, свързваш Севера и Юга. Продължиха по него към Сит. Мейгрейт не заговаряше никого и никой не им досаждаше, защото около нея витаеше такъв дух на гибелни умения, че и най-бездушните злодеи я заобикаляха отдалеч.
Градът-държава Сит преживяваше от търговия и заемаше остров насред могъщата река Гар. Чисто, подредено място, където законите се спазваха, а животът беше посветен на деловите начинания. Красив град с постройки от жълт камък, покрили изцяло склоновете. Тук Мейгрейт купи припаси за дългия преход на юг — съвсем същата храна като досегашната. Каран се умърлуши още повече. Пътуваха от шест дни и гозбите на водачката й бяха отвратително неразличими една от друга, лишени от всякакви подправки. Само Мейгрейт готвеше.
— Не може ли поне да си купим малко вино? — примоли се Каран на минаване край една питиепродавница, явно преуспяваща, щом фасадата й бе облицована с обсидиан.
— Не се нуждая от вино — отвърна Мейгрейт.
Каран обаче нямаше намерение да се предава лесно.
— И аз не се нуждая от него, но ще ми бъде приятно да си пийвам по малко. — Спря коня пред вратата и порови в кесийката си за малкото монети, които носеше. — Ще купя със свои пари, щом не можеш да си го позволиш.