Бесплатная библиотека
Читайте книгу на сайте или телефоне
Аз още броя дните - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com

Аз още броя дните

Электронная книга - «Аз още броя дните». Краткое содержание книги:

Романът, спечелил „Ръкописът“ на БНТ.Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата… или да посрещнат смъртта.Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.Кой запали тази война? И кой спечели от нея?Мислех, че знам всичко за трагедията на двамата млади, които светът нарече „Сараевските Ромео и Жулиета“. Този роман ми даде пределно ясен отговор, че не съм бил прав… И този финал, този шокиращ финал!Христо КарастояновАнгажиран, ангажиращ, болезнено-емоционален и дълбоко човечен Георги Бърдаров!„Аз още броя дните“ е урок по география на хуманността.Захари КарабашлиевМостовете се създават да свързват хората. Този мост обаче разделя живота от смъртта. Ръкописът на „Аз още броя дните“ е бисер, който блестеше ярко сред стотици други. Още в нерафинирания си вид предвещаваше да е изключителен роман, но сега вече, след редакцията, е нищо по-малко от шедьовър. Тази книга ще остане, редом с едва още няколко от последното десетилетие.Христо Блажев„Аз още броя дните“ е история за война и за любов — за най-хубавото и най-лошото в човека. Балканите раждат такива истории, сладки като мед и люти като ракия. Добре, че имаме писатели като Георги Бърдаров, за да ги разкажат.Милена Ташева
1 ... 15 16 17 18 19 20 21 22 23 ... 62
Перейти на страницу:

— Име?

— Вахид. Вахид Халилович.

— Възраст?

— Четиридесет и седем.

— Откъде сте?

— Мишковци, на двайсет километра от Сараево.

— Къде бяхте през войната?

— Къде ли не.

— Уточнете все пак?

— Бях известно време в Сараево през обсадата, ужасно време, не искам да си спомням. Бяхме всеки ден като на стрелбище, подвижни мишени, само дето не знаехме кога ще уцелят нас.

— И все пак оцеляхте?

— Да, имах късмет, ако това може да се нарече късмет.

— Защо?

— Белезите ще останат завинаги. Постоянно ги сънувам.

— Кого? Убитите ли?

— Да, бях на пазара, когато падна оня снаряд. Пренасях някакви пихтиести тела с откъснати крака, с пробити черепи, с изтичащи вътрешности. А иначе живи, молят се за помощ. То от него не е останало нищо, а гледа с едни жаловити очи и моли за помощ. Една бременна се случи до мен точно преди да падне снарядът. Парче ръждива арматура се заби в корема ѝ. Всичко в кръв и мръсотия, парчето стърчи от корема ѝ, виждах разполовения плод, тя бере душа, а стиска ръката ми като с клещи и ме заклева да кажа дали е добре детето.

— Колко време останахте в Сараево?

— Малко повече от година.

— Как се измъкнахте?

— Абсолютно случайно. Е тук си беше вече късмет. Обикалях около мостовете на Миляцка. Беше нощ, нямах намерение да правя нищо, само да погледам, да почувствам другия бряг. И тогава някакви младежи хукнаха да бягат. Започна стрелба, те отвърнаха, виждах огневите точки на снайперистите и тръгнах през реката направо. Разчитах, че вниманието на снайперистите е заето с младежите. Така и стана, никой не ме забеляза и се измъкнах. Нямах нищо, нито пари, нито документи, само дрехите на гърба си.

— А нямахте ли близки в Сараево?

— Малко и не толкова близки. Щяха да решат, че са ме убили, както и стана. Близките бяха в Мишковци, ама и те не бяха толкова близки май. Не ми се говори за това.

— Защо?

— Откакто Исмей ме напусна, не остана много за кого да живея.

— А след Сараево? Какво се случи след Сараево?

— Скитах се насам-натам, хранех се с корени и треви, добрах се до бошняшката територия.

— А после?

— После ми дадоха оръжие, храна и дрехи, после се бих.

— Убиваше ли?

— Да, убивах, война е. Или ти тях, или те теб.

— След всичко, което си преживял в Сараево, не мислеше ли за цената на човешкия живот, все пак си бил учител преди войната?

— Човешкият живот ли? Когато смъртта стане ежедневие, свикваш, претръпваш, не мислиш за нищо, освен да доживееш до вечерта, да изпиеш двеста грама сливовица на екс, та да ти се размият реалност и измислица. И да се наядеш. Понякога дори не си миехме и ръцете, толкова бяхме уморени и гладни. Със същите ръце, с които цял ден си убивал, сядаш и ядеш, а ти ме питаш за цената на човешкия живот.

— Защо го правеше? Заради Аллах, заради Мохамед?

— Честно казано — не. Не беше заради религията.

— А тогава защо?

— Насилието ражда насилие. Безсилието също ражда насилие. Това е. Дори не е и жажда за мъст, а е единственият начин да възстановиш част от себеуважението си.

— Бил си в Челебичи?

— (След много дълго мълчание и гледане в мръсносивия асфалт.) Бях.

— Вярно ли е това, което се говори за там?

— Кое?

— За извращенията, за насилието, за убийствата, за масовите гробове.

— (Отново след дълго мълчание.) Вярно е.

— Ти участвал ли си?

— Да.

— Ти? Един учител?

— Вече не бях учител.

— А какво?

— Войник. Хората не се раждат войници. Хубаво го е казал Симонов, но когато станат по принуда, нищо човешко не им остава.

— Какво по-точно правехте?

— Всичко. Пребивахме сърбите с метални тръби, държахме ги будни по цели нощи, ръгахме ги с щиковете, докато ядат. Разстрелвахме ги избирателно.

— Срам ли те е сега?

— Не.

— А гордееш ли се като защитник на мюсюлманската кауза?

— Не, не изпитвам почти нищо… всъщност нищо, по-безчувствен съм от ей тоя асфалт.

— Защо те напусна Исмей?

— Не ме е напускала, просто избра Фарук.

— Знаеш ли къде е сега?

— Не. Знам само, че Фарук са го убили по време на войната.

— А ако Исмей се върне при теб?

— Нищо в тоя живот не се завръща. (Пак след дълго мълчание.) И да се върне, аз вече не съм същият.

— Как живееш със сърбите сега? Как се гледате с тях? Как общувате?

1 ... 15 16 17 18 19 20 21 22 23 ... 62
Перейти на страницу:
0
Сюжет
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Атмосфера
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Главный герой
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
0
Общее впечатление
  • 1
  • 2
  • 3
  • 4
  • 5
  • 6
  • 7
  • 8
  • 9
  • 10
Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)