Аз още броя дните

— А нямахте ли близки в Сараево?

— Малко и не толкова близки. Щяха да решат, че са ме убили, както и стана. Близките бяха в Мишковци, ама и те не бяха толкова близки май. Не ми се говори за това.

— Защо?

— Откакто Исмей ме напусна, не остана много за кого да живея.

— А след Сараево? Какво се случи след Сараево?

— Скитах се насам-натам, хранех се с корени и треви, добрах се до бошняшката територия.

— А после?

— После ми дадоха оръжие, храна и дрехи, после се бих.

— Убиваше ли?

— Да, убивах, война е. Или ти тях, или те теб.

— След всичко, което си преживял в Сараево, не мислеше ли за цената на човешкия живот, все пак си бил учител преди войната?

— Човешкият живот ли? Когато смъртта стане ежедневие, свикваш, претръпваш, не мислиш за нищо, освен да доживееш до вечерта, да изпиеш двеста грама сливовица на екс, та да ти се размият реалност и измислица. И да се наядеш. Понякога дори не си миехме и ръцете, толкова бяхме уморени и гладни. Със същите ръце, с които цял ден си убивал, сядаш и ядеш, а ти ме питаш за цената на човешкия живот.

— Защо го правеше? Заради Аллах, заради Мохамед?

— Честно казано — не. Не беше заради религията.

— А тогава защо?

— Насилието ражда насилие. Безсилието също ражда насилие. Това е. Дори не е и жажда за мъст, а е единственият начин да възстановиш част от себеуважението си.

— Бил си в Челебичи?

— (След много дълго мълчание и гледане в мръсносивия асфалт.) Бях.

— Вярно ли е това, което се говори за там?

— Кое?

— За извращенията, за насилието, за убийствата, за масовите гробове.

— (Отново след дълго мълчание.) Вярно е.

— Ти участвал ли си?

— Да.

— Ти? Един учител?

— Вече не бях учител.

— А какво?

— Войник. Хората не се раждат войници. Хубаво го е казал Симонов, но когато станат по принуда, нищо човешко не им остава.

— Какво по-точно правехте?

— Всичко. Пребивахме сърбите с метални тръби, държахме ги будни по цели нощи, ръгахме ги с щиковете, докато ядат. Разстрелвахме ги избирателно.

— Срам ли те е сега?

— Не.

— А гордееш ли се като защитник на мюсюлманската кауза?

— Не, не изпитвам почти нищо… всъщност нищо, по-безчувствен съм от ей тоя асфалт.

— Защо те напусна Исмей?

— Не ме е напускала, просто избра Фарук.

— Знаеш ли къде е сега?

— Не. Знам само, че Фарук са го убили по време на войната.

— А ако Исмей се върне при теб?

— Нищо в тоя живот не се завръща. (Пак след дълго мълчание.) И да се върне, аз вече не съм същият.

— Как живееш със сърбите сега? Как се гледате с тях? Как общувате?