Огнена светлина

— Обичам да тичам. — Когато тичам бързо, вятърът се удря в лицето ми и така почти мога да си представям, че летя.

— Понякога — продължава той, — момчетата и момичетата бягат заедно по физическо. Макар да не съм сигурен, че мога да поддържам твоето темпо. — Гласът му е нисък, провокиращ. Облива ме топла вълна и се спуска надолу към корема ми.

Представям си картината, представям си как двамата с него бягаме един до друг. Нима той иска това? Устните ми потръпват. Аз, разбира се, с удоволствие бих тичала с него. Но не трябва. Не мога. Идеята просто не е добра.

Две момчета влизат със закъснение, когато бие последният звънец. Поглеждат към нас. Към Уил, не към мен. Аз не заслужавам тяхното внимание.

Единият, с късо подстригана гарвановочерна коса, върви пред другия. Лицето му е изящно, тясно и красиво, с тъмни бистри очи. Внезапно ме обзема страх, когато осъзнавам, че очите му всъщност са мъртвешки студени, пресметливи.

Едрият му приятел върви важно зад него — косата му е толкова червена, че неволно примигвам.

— Хей! — Този с тъмната коса кимва на Уил, спирайки се пред нашия чин. Чувствам се някак странно застрашена.

Уил се обляга назад на стола си.

— Какво става, Зендър?

Зендър изглежда почти… объркан. Повдига вежди, насочвайки вниманието си към мен. И тогава разбирам. Той недоумява защо Уил седи тук. С мен.

Аз също не разбирам. Може би някъде в съзнанието си Уил си спомня, разпознава ме… По дланите ми избива влага. Стисвам бедрата си под чина.

Този с червената коса заговаря по същество.

— Не седиш с нас?

Уил свива рамене.

— Ами, не.

— Ядосан ли си нещо? — пита червенокосият.

Зендър мълчи. Продължава да ме гледа. Стомахът ми се свива от мастиленочерния му поглед. Една мисъл изпълва ума ми. Той е зъл! Странна мисъл. Мелодраматична. Но аз съм драки. Знам, че злото съществува. И винаги ни преследва.

Размърдвам се неловко на стола си. Очевидно Зендър разбира това, което не е по силите на приятеля му. Поради някаква причина Уил иска да седи до мен. Обмислям да се преместя на друг чин, но така само ще привлека повече внимание.

Естествено. Просто се дръж естествено, Ясинда.

— Аз съм Зендър — казва ми той.

— Ясинда — отвръщам, усещайки погледа на Уил върху мен.

Зендър ми се усмихва. Загадъчно и очарователно. Сигурна съм, че това действа на повечето момичета.

— Приятно ми е да се запознаем.

Усмихвам се едва-едва.

— На мен също.

— Мисля, че сме заедно в класа по здравно възпитание. — Гласът му е копринено мек.