За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
А загадката ме подтиква към пътешестване – дано нейде, по време на път, блесне пред мен светлото лице на истината. Коварна като мандрагорова отвара е тази моя страст! Тя ме упойва до такава степен, щото аз не само нямам постоянно убежище, а спя където намеря, понякога дори в близост със злокобни свърталища на еринии, вакханки и харпии, не само че не успях да се сдобия с жена, трайни приятелства и добър занаят, но и спомените ми започнаха да приличат на оръфани от скитосване сандали. И ако някой достоен мъж се приближи и ме попита откъде съм родом, кои са ме създали и кога за пръв път съм видял белия свят, то аз не ще мога да дам отговор на нито един от тези негови въпроси. По такива причини взех мраморна плоча и твърд калем от минал през огън и вода метал. Трудно се дълбае върху мрамор и доста тежи той в торбата ми, но камъкът помни по-добре и от пергамента, и от човека.
Напусках Рим по източния път, когато ме настигна вестоносец на муле и попита:
– Ти ли си поетът Вергилий?
– Да – отвърнах му. – Така ме наричат.
– Отбий се от пътя си и ме последвай! – заповяда ми вестоносецът. – Самият цензор Апий Клавдий Крас иска да чуе твоите думоплетения!
Поехме по скалисти пътеки и когато ги изкачихме, пред погледа ми се разкри величествената гледка на градеж. Тъй аз видях въздигането на първия римски акведукт, който, щом беше завършен, имаше дължина 11 мили и 190 двойни крачки. Лично цензорът ръководеше градежа и любезно той ме покани в палатката си, подаде ми делва с бисерно чиста вода за отмора след стръмния път, а сетне поиска да изпълня някое от моите стихотворения, но не се задоволи с едно или две, тъй че близо час аз декламирах тези твърде нескопосни творения, които впрочем съчинявах само за да направя изнурителния си скитнически живот по-къс и малко по-приятен. А когато свърших, самият цензор и велик гражданин на Рим ми предложи да остана тук, за да възпея грандиозното му дело и по такъв начин да обезсмъртя и него, и себе си. Заповяда да ми дадат храна, подслон и роби, а аз се отказах от последното и като сложих двете си ръце на гърдите, му се поклоних. Тъй престанаха задълго скиталчествата ми по пътища и градове, за да започне най-чудното мое пътуване във времето.
А написах това през годината, когато Апий Клавдий Крас беше цензор.
Като цветен прашец са човешките помисли и желания – уповават се на пчелата или пък на вятъра, за да се превърнат в плод. Но не всичкият прашец полепва по пчелните крачка, както и една немалка част от него е напразно разпилявана из въздуха след всеки случаен полъх на Борей…
Предполагах, че щом се установя някъде, хлябът, огнището и леглото ще бъдат балсам за странните ми мисли. Но не стана тъй, защото само дните бяха притежание на акведукта и на Апий, докато умря, а нощите пак си останаха мои. И пак гледах звездите през кръглия отвор на жилището, което цензорът нареди да построят за мен, и пак звездната пепел, покривайки ме, шепнеше, че аз не съм аз. А понякога виждах и друга мистерия: в трюма на онази голяма галера, сред същите люде, облечени като мен в синьо-зелени одежди, без знаци за пол, род и съсловие – разговаряме или спим в очакване на нещо – изведнъж част от тавана, който всъщност е под на палубата над нас, се приплъзва безшумно встрани и на ръба на широката пролука застава красив момък, горд и величествен като бог, с впита в стройното му тяло ризница, която е ослепително светла и гладка. И момъкът ни гледа с дълбоките си очи, като се усмихва замислено, а след малко до него приближава друго създание – по-слабо и още по-красиво, но покрито със същата впита дреха, тъй че по вълшебната мека линия на бедрата му, по нежните пръсти, по облите гънки на гръдта и венериния хълм, по блясъка на косите и устните ние разбираме, че това е жена. Сега те стоят един до друг и момъкът нежно обгръща рамото ù с ръка, а жената обляга глава на гърдите му и тъй те остават, струва ни се, безкрайно много време, гледат към нас и разменят някакви мисли на непознат, но много мелодичен език, а ние не можем да откъснем очите си от тази божествена гледка, защото я приемаме като озарение свише и с всяка клетка на телата си усещаме, че те са наши върховни повелители, че нищожният ни живот е свят и радостен само когато им служим, и съществуването ни има смисъл единствено чрез тяхното… И ние ги обичаме с нещо по-силно от обич, ние им вярваме с нещо по-силно от догма, ние се страхуваме от тях с нещо по-силно от страх… Всъщност кратък като всяка промисъл е този миг, а сетне пролуката над нас бавно се затваря, за да останем отново и задълго сами в трюма на голямата галера – спящи или мърморещи нещо… И за да се събудя, без да съм заспивал, аз, Вергилий, заслушан в непрестанния шум на водата, загледан в звездите и тяхната пепел, която полепва по очите ми, без да ги дразни.