Бялата планина

Пое си дълбоко дъх, обърна се и отново погледна към „формата“. Скоро щеше да дойде моментът. Щяха да вземат това неоформено създание и да го оформят — и тялото, и душата му. Да създадат същество, превъзхождащо онези, с които щеше да се срещне там, в Чун Куо. По-бърз и по-хитър звяр, неокован от жалост, любов или дълг. Нов модел, по-добър от стария.

Но този път — с лицето на друг.

Приближи се и постави длан на рамото на съществото. Плътта му беше топла, но с топлина от онзи вид, който се свързва със сетивата чак след миг-два: отначало му се струваше студена, почти мъртва. Е, така си и беше и все пак, когато го довършеха, то щеше да се смята за живо; би предизвикало дори самия Господ, ако Той каже:

— Аз те създадох.

Но чие ли лице да му сложи този път? Коя ли личност да обзаведе празната стая на съзнанието му? Наведе се към съществото да постави нов камък и разпростря линията си от пин към цу, север. Танг? Генерал? Или нещо по-незабележимо — нещо много по-неочаквано?

Де Вор се усмихна, изправи се, стисна фамилиарно рамото на съществото и се отдръпна. Щеше да е интересно да се види какво ще направят от него, защото то беше по-различно от предишното. Беше онова, за което бе мечтало собственото му несъвършено копие. Наследник. Първият от една нова порода. Едно създание много по-чисто.

Драконов зъб. Семето на унищожението, долетяло през вакуума на космоса. Първият камък в една нова и много по-ужасна игра. Разсмя се и усети как съществото се размърда в полумрака зад него — реагираше на шума. Да, първият… но не и последният.