Остров Тамбукту
- Автор: Марчевский Марко
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Остров Тамбукту». Краткое содержание книги:
— Искам да си отида у дома — тихо промълви Зинга. Съобщих на контраадмирала нейното желание. Той притвори очи и каза:
— О, това е най-лесното нещо! Но обичаят на гостоприемството не ми позволява да я пусна веднага. Преди да си отиде, тя трябва да се нахрани и да си почине. Ще наредя да й дадат отделна кабина.
— Защо се затруднявате, сър? — казах аз. — Дъщерята на главатаря желае още сега да си отиде. Ако й разрешите да дойде с мен, след два или три часа тя ще бъде при баща си.
Но контраадмиралът не се съгласи. Той заяви, че лично ще предаде Зинга на нейния баща и за нищо на света няма да се лиши от това удоволствие…
III
Ето ме пак в джунглата. Вървя по същата пътека, осеяна с многобройни видими и невидими препятствия, а дърветата шумят тихо и над главата ми висят гъсти облаци от лиани, които закриват слънцето и дневната светлина. Колко опасности се крият в този полумрак! Едно невнимателно движение, една непредпазлива стъпка — и отнякъде ще излети отровна стрела… Спрях се и се огледах — никаква следа от жив човек. Извиках — никой не ми отговори. Седнах на пътеката и се замислих. Какво да правя? Без водач не смеех да вървя. Взирах се по дърветата да видя скрит между клоните стрелец, но и там нямаше никого. Гората сякаш беше опустяла. Дори и маймуни не се виждаха, нито се чуваха кресливите писъци на папагалите. Сякаш всичко живо беше избягало далеч в непристъпната джунгла.
— Комунатуа! — извиках аз. — Тук е вашият лапао! Елате! Заведете ме при тана Боамбо!
— Ние сме тук! — неочаквано се обади някой и в същия миг от гъсталака се показа една рошава глава само на две крачки от мен.
След един час ние бяхме в лагера на стрелците. Той беше на същото място, където бях го оставил последния път.
— Къде е Зинга? — Това бяха първите думи на Боамбо.
— Зинга е на сигурно място — успокоих го аз. — Скоро ще си дойде и жълтите дяволи никога няма да я хванат вече.
Обясних му, че жълтите дяволи са прогонени от острова. Дошли са добри пакеги с две големи лодки. Главатарят на добрите пакеги иска да се срещне с тана Боамбо и го кани на гости в своята голяма лодка.
Боамбо мълчаливо ме изслуша. Като свърших, той попита:
— Щом пакегите са добри, защо не пуснаха Зинга да си дойде?
— Главатарят на добрите пакеги каза: „Нека дойде тана Боамбо при мен на голямата лодка сам да вземе дъщеря си.“
— Тана Боамбо никога няма да стъпи на голямата лодка! — заяви главатарят.
Опитах се да го убедя, че добрите пакеги няма да горят колибите им и няма да избиват жителите на острова. Племето ще живее също тъй свободно, както и по-напред. Главатарят на жълтите дяволи е убит, а неговите стрелци са пленници на добрите пакеги … Сега никой няма да пуска светкавици и гръм срещу племето…
Боамбо мрачно каза:
— Ако главатарят на пакегите е добър, нека освободи Зинга и да се махне оттук. Така кажи на белия главатар.
Аз знаех, че контраадмиралът няма да се съгласи да напусне острова. Той каза това много ясно. И моето посредничество между него и Боамбо беше също тъй безполезно, както и това между японския капитан и главатаря. Всъщност с какво американският контраадмирал беше по-добър от капитан Сигемицу? Наистина той не беше тъй брутален, задържа Зинга не като пленница, а като гостенка, дори каза, че ще й даде отделна кабина, но това не изменяше същността на работата.
Отново заговорих за Зинга. Боамбо трябва да направи всичко, за да бъде тя освободена. Всичко, но не и предателство — напълно бях съгласен с това.
Ние дълго говорихме с него, кроихме различни планове, докато стигнахме най-после до едно решение: срещата между Боамбо и контраадмирала да стане утре при изгрев слънце в залива, а не на кораба.
— Утре, когато слънцето изгрее — каза Боамбо, — ще чакам белия главатар в своята лодка близо до Скалата на ветровете. В моята лодка ще има двама невъоръжени гребци. Нека и главатарят на пакегите дойде с двама невъоръжени гребци. Аз ще разговарям с него само ако доведе дъщеря ми. Анге бу!
IV
Контраадмиралът потрива с длан гладко избръснатата си буза.
— Значи, главатарят отказа да приеме моята покана?
— Той ви покани да го посетите, сър — отвърнах аз. — Вие се намирате в териториалните води на Тамбукту и би следвало пръв да му направите визита. Така е и по протокола…
— Аз не съм дипломат, а войник — отвърна контраадмиралът. — Дойдох тук и освободих острова от японците без протокол. Главатарят трябваше да дойде на моя кораб да ми благодари — всеки на негово място би постъпил така. Но той, изглежда, не е учтив човек и чувството на благодарност не е негова добродетел. Все пак той би трябвало да знае, че победителят има едно важно преимущество: той е по-силен от победения.