Смъртта е моят занаят
- Автор: Коннелли Майкл
- Серия: Джак Макавой #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Смъртта е моят занаят». Краткое содержание книги:
Това разследване на репортера е на път да се превърне в неговия най-голям успех, но има една малка подробност: убиецът с псевдоним „Поета“ изглежда вече знае, че Джак е по петите му…
Докато подминавах залата за връзки, дочух някакъв разговор по портативна радиостанция. Надзърнах и видях Рейчъл седнала в залата сама. На бюрото пред нея имаше стойка с микрофон. Прекрачих вътре.
— Здравей.
— Здравей.
— Свърших. Казаха ми, че вече съм свободен. Къде са всички? Какво става?
— Всички са излезли подир него.
— Търсят Бакъс?
Тя кимна.
— Мислех си… — Не довърших. Ставаше ясно, че не са го открили в подножието на склона. Не бях питал по-рано, защото бях убеден, че са намерили тялото му.
— Господи! Как е могъл…
— Да оцелее ли? Кой знае? Изчезнал е, преди да стигнат до мястото с прожекторите и кучетата си. Там има едно високо евкалиптово дърво. По горните клони са открили следи от кръв. Според хипотезата им е паднал върху дървото, чиито клони са смекчили удара. Кучетата загубиха следите му по склона на хълма. От хеликоптера нямаше абсолютно никаква полза, освен дето всички хора от околността не можеха да мигнат. Всички, с изключение на теб. Още са там. Изпратили сме всичките си хора по улиците и болниците. До този момент нищо.
— Господи!
Бакъс все още беше някъде там. Не можех да го повярвам.
— Аз не бих се тревожила — каза тя. — Вероятността да тръгне подир теб или мен, за да си отмъщава, е практически равна на нула. Целта му е да избяга. Завинаги.
— Не това имах предвид — казах аз, макар че може би тъкмо това беше. — Просто е страшно. Такъв като него на свобода… Откриха ли нещо защо той…
— Работят върху случая. Брас и Брад водят разследването. Той обаче ще е много труден случай, Джак. Просто няма абсолютно никаква следа. Стената между двата му живота е дебела като врата на банков трезор. През някои от тях изобщо не можем да минем. През необяснимите. Само знаем какво има там, вътре. Семето. И един ден то си пуска своите метастази… и той започва да прави това, което до този момент е осъществявал единствено само във фантазиите си.
Не произнесох нищо. Исках само да продължава да ми говори.
— Ще започнат с таткото — продължи тя. — Чух, че Брас днес заминава за Ню Йорк да се срещне с него. Това е посещение, което не бих приела да направя за нищо на света. Синът ти заема мястото ти в бюрото и се оказва, че е герой на най-зловещия ти кошмар. Какво беше казал Ницше по този повод? Всеки, който воюва с чудовища…
— … трябва да внимава в процеса на боя да не се превърне и той в чудовище.
— Да.
И двамата замълчахме замислени.
— Защо не си там, при другите? — проговорих накрая.
— Защото ми заповядаха да върша кабинетната работа, докато не проучат окончателно причините за стрелбата ми… и останалите ми действия.
— Не е ли това малко академично? Особено след като той дори не е мъртъв.
— Би трябвало, но има и други фактори.
— Ние двамата? Ние двамата един от тези фактори ли сме?
Тя кимна.
— Може да се каже, че професионалната ми преценка е поставена под въпрос. Емоционалната връзка със свидетел и журналист не спада към стандартните методики на ФБР. А тази сутрин пристигна и капакът на историята.
Тя дръпна един лист от бюрото си и ми го подаде. Беше изпратено по факса копие на едрозърнеста черно-бяла фотография. Снимка на двама ни: аз седнал на някаква маса и Рейчъл застанала между разтворените ми крака, целувайки ме. Няколко секунди се мъчех да го проумея и след това се сетих. Вяхме в залата за спешна медицинска помощ на болницата.
— Спомняш ли си онзи лекар, който надничаше през вратата? — запита Рейчъл. — Е, оказа се, че не е бил никакъв лекар. Било някакво лайно на свободна практика, което продало снимката на „Нашънъл Енкуайър“. Сигурно се е вмъкнал дегизиран. До вторник ще цъфнем по всички щандове за вестници в супермаркетите на цялата страна. И за да спазят каноните на лайняната си журналистическа етика, те ми го изпращат с молба за интервю или поне коментар. Какво мислиш, Джак? Какво ще кажеш за „що не се таковате“ като коментар? Как мислиш, дали ще го публикуват?
Оставих бланката върху бюрото и я погледнах.
— Съжалявам, Рейчъл.
— Знаеш ли, ти май нищо друго нямаш в главата си. „Съжалявам, Рейчъл. Съжалявам, Рейчъл.“ Не говори добре за тебе, Джак, ама никак не говори добре.
Малко остана да го повторя; вместо това само кимнах. Гледах и се зачудих за момент как съм могъл изобщо да направя такава грешка. И разбрах, че с това съм загубил и последния си шанс при нея. Изпълнен със съжаление към себе си, отново се върнах към всичко онова, съставлявало едно цяло и убедило ме в нещо, за което сърцето ми трябваше да ми подскаже, че е грешно. Търсех оправдания, съзнавайки едновременно с това, че такива нямаше.