Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
— Моля те — едва чуто отвърна той. — Спокойна смърт. Просто ще се плъзна в нея.
— Не. Ставай.
Той отвори очи. Нещо в изражението ми явно му показа, че няма да го оставя на мира. Разгъна се, скован точно като дървените кукли, които изработваше навремето. Вдигна ръце пред себе си и ги изгледа глупаво.
— Не ги чувствам.
— Ставай и се размърдай. Ще се съживят.
Той въздъхна.
— Сънувах толкова хубав сън. Че и двамата сме умрели тук и всичко е свършило. Не можехме да направим нищо повече и всички бяха съгласни, че сме се опитали и вината не е наша. Говореха мило за нас. — Отвори по-широко очи. — Как успя да станеш?
— Не знам. Просто стани и ти. — Търпението ми се изчерпваше.
— Опитвам се.
Докато се мъчеше да се изправи, разказах за откритието си в края на тунела. Показах му инструментите и той потръпна. С всяка моя дума идваше все повече на себе си. Накрая успя да стане и направи няколко несигурни крачки. И двамата се тресяхме от студ, но чувствителността в ръцете ми се възвърна. Разтърках грубо неговите, въпреки протестите му от болката. Когато бе в състояние отново да ги движи, му подадох ножа. Той го стисна несръчно, но кимна, когато му казах да го държи в готовност.
— Щом слезем по стълбите — казах, без да обяснявам колко ще е трудно, — ще тръгнем по главния коридор. Той е единствената ни надежда.
— Фиц — започна той, но ме погледна и млъкна. Знаех, че иска да ми каже колко безнадеждно е положението ни. Хвърлих прощален поглед към дракона. Той отново беше заспал отвъд границите на моето Осезание. Защо? — попитах го безмълвно. — Защо си тук и защо Елиания трябва да получи главата ти? После му обърнах гръб и тръгнах. Шутът ме последва по дългия път надолу.
Слизането се оказа по-ужасно и от изкачването. Бяхме още по-уморени, гладни и премръзнали. Не зная колко пъти се подхлъзвах и падах. Шутът се препъваше до мен, от обичайната му грациозност не бе останало нищо. Все очаквах да се сблъскаме с някой, който е тръгнал нагоре да мъчи дракона, но стълбището си оставаше синьо, студено, безмълвно и напълно безразлично към страданията ни. Когато ожаднявахме, къртехме парчета лед от стените и ги смучехме. Това бе единственото утешение, което можехме да си предложим.
Накрая стигнахме последното стъпало и внезапно се озовахме пред очакващия ни коридор. Със затаен дъх се промъкнахме да надникнем зад ъгъла. Не долавях никого, но присъствието на Претопени в тъмниците ми напомняше, че има и опасности, които Осезанието не е в състояние да открие. Коридорът обаче бе все така широк, пуст и притихнал.
— Да вървим — прошепнах.
— Няма да ни изведе навън — рече Шутът. Златистата му кожа бе станала болезнено мургава, сякаш животът вече го напускаше. Гласът му също бе някак мъртвешки. — Този коридор води към нея. Няма как да е иначе. Ако тръгнем по него, ще вървим към смъртта си. Не че имаме избор. Както сам каза, понякога всичките ни избори са лоши.
Въздъхнах.
— Тогава какво предлагаш? Да слезем при водата и да се надяваме, че някой ще дойде с лодка и ще успеем да го убием, преди той да е убил нас? Да се върнем при Претопените и да се оставим на тях? Или да се върнем при цепнатините и тъмното?
— Мисля… — започна несигурно той и ахна.
Обърнах се натам, накъдето сочеше.
— Черният мъж! — изпъшка Шутът.
Наистина беше той, същият човек, когото бяхме зърнали с Шишко. Стоеше на завоя в широкия коридор пред нас със скръстени на гърдите ръце, сякаш чакаше да го забележим. Беше облечен от глава до пети в черно — черна туника, черни панталони и черни ботуши. Дългата му коса бе черна като очите и кожата му. Както и миналия път, не оставяше никакъв отпечатък в Осезанието ми. Няколко мига се взира в нас, след което се обърна и закрачи бързо.
— Чакай! — извика Шутът и се втурна след него. Не знам откъде намери енергия да тича. Знаех само, че се мъкна след него и че ме пронизва болка всеки път, когато безчувствените ми крака докосват ледения под. Черният мъж хвърли поглед през рамо към нас и побягна. Сякаш тичаше с лекота, но въпреки това не се отдалечаваше. Краката му не издаваха нито звук.
Шутът бързаше, а аз се мъчех да не изоставам. Накрая и последните сили го напуснаха и той рязко забави ход. Черният мъж продължаваше да не се отдалечава. Бе все така пред нас като дразнещ ни призрак — виждахме го, но не можехме да го достигнем. Въпреки че вдишвах дълбоко, докато се олюлявах покрай Шута, не долавях миризмата му.
— Не е истински! Това е някакъв трик, фокус! — изпъшках. Искаше ми се да мога да повярвам на думите си.
— Не. Той е важен. — Шутът се задъхваше. Вече по-скоро се препъваше, отколкото тичаше. Хвана ме за ръкава и се опря за миг на мен, после се насили да продължи. — Никога не съм чувствал, че някой е толкова важен. Моля те, Фиц. Помогни ми. Трябва да го следваме. Той иска да го следваме. Не виждаш ли?