Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Забеляза, че хората около тях се смушкват и си сочат Вортимер един другиму. От думите им ставаше ясно, че неговото присъствие им действа успокоително. Вивиан стисна по-здраво ръката му, той погледна към нея и й се усмихна. Когато оставаха насаме, тя беше спокойна и четеше в мислите му какви чувства изпитва към нея. Но в тази тълпа трябваше да издигне около съзнанието си бариери, здрави като крепостните стени на Дуровернум — в противен случай щеше да полудее. Така можеше да съди само по тона му или по погледите, които й отправяше. Нищо чудно, че хората във външния свят ставаха постоянно жертва на недоразумения — на моменти й се струваше невероятно, че би могла отново да възстанови покоя в душата си, който бе обичайното й състояние на Авалон.
Отиваха към южната част на града. Там, близо до театъра, се намираше домът на Ений Клавдиан, един от военачалниците на Вортимер, който бе устроил пиршество. Беше й се сторило странно, че Вортимер и приближените му военачалници си губят времето с празненства в навечерието на битката, но той й обясни, че по този начин вдъхвали на хората увереност, че животът, на който са свикнали, ще продължи.
Падаше здрач, затова пред тях тичаха роби с факли. Над тях в небето облаците пламтяха като подпалени. Вивиан се опасяваше, че пламтящите цветове на залеза се дължат на подпалените недалеч покриви — защото саксонците наближаваха Лондиниум. Но гледката действително беше красива. Тя си припомни изоставените къщи по целия път, който бяха изминали дотук и се зачуди какво толкова са намерили за горене саксонците.
А тя — защо изобщо бе тук? Наистина ли обичаше Вортимер или се бе оставила да я подведе привличането между телата им? Може би я бе прогонило внезапното съмнение, което се бе надигнало у нея към майка й? Не можеше да намери отговора.
Когато влязоха в атриума и ги наобиколиха елегантно облечените по римска мода жени, Вивиан се почувства като дете, облечено в дрехите на майка си. Тези хора бяха британци по кръв, но се бяха вкопчили отчаяно в спомена и мечтата за Империята. Флейти разливаха нежни мелодии в градината, акробати изпълняваха номерата си под равномерните удари на барабани. Казаха й, че храната и напитките били оскъдни в сравнение с това, което би било предложено на гостите в мирно време, но затова пък бяха великолепно приготвени. Искаше й се да подтисне реакцията на напрегнатите си сетива, но не успяваше. Имаше чувството, че ще се разплаче всеки момент.
— Какво става? — ръката на Вортимер, поставена на раменете й, я изтръгна от унеса. — Зле ли ти е?
Вивиан вдигна очи и поклати усмихнато глава. Бяха си задавали въпроса възможно ли е да е забременяла от първата им нощ заедно, но оттогава бяха изминали два месеца и лунният й цикъл беше редовен. Вортимер нямаше деца; сигурно някакъв инстинкт караше мъжете така силно да се надяват на дете точно когато им предстоеше да се изправят лице в лице със смъртта — желанието да оставят живот след себе си. Тя самата също се бе надявала, че ще имат дете.
— Просто съм уморена. Не съм привикнала на такива горещини.
— Можем да си тръгнем рано — каза той усмихнато. Усмивката му незабавно ускори пулса й. После мъжът до нея се огледа с тази особена бдителност, която я озадачаваше още от сутринта.
Цял ден той очакваше нещо да се случи; останеха ли сами, Вивиан веднага щеше да го попита какво е то. Когато се любиха за първи път в равнината, където се издигаше Танцът на гигантите, бяха напълно открити един за друг и душите им се бяха докоснали. Оттогава, когато споделяше постелята му в места, където се чувстваше незащитена, инстинктивно издигаше прегради около себе си, и сливането им никога не бе пълно. Вортимер не се бе оплакал; може би имаше и по-голям опит и съзнаваше, че това не е чак толкова страшно; може би, мислеше Вивиан с тъга, такива са поначало отношенията между мъжете и жените — може би това, което се бе случило в каменния храм, бе изключение, а останалите нощи — правилото.
Измъчваше я нетърпение; постави ръце на раменете му и освободи съзнанието си от защитните прегради. Веднага почувства топлотата на любовта му — а тя бе примесена със страст и не малко страхопочитание. И след това всички мисли и страхове, които бе възпирала зад преградите на съзнанието си, връхлетяха като вода през разбит бент, и тя видя…
Вортимер стоеше пред нея — но не живият човек, а призрак. Това, което виждаше Вивиан — бе неговият двойник — предвестник на близката му смърт. Плътта под пръстите й бе жива, и тя с все сили се стараеше да се убеди, че се заблуждава, но вътрешният й взор не мамеше — в човека пред нея не оставаше много живот. Изохка и си наложи да отвърне поглед от него, но и това не помогна. С изостреното си зрение само успя да се убеди, че почти никой от другите мъже в помещението не се бе превърнал в собствения си призрак. Извърна се и се взря навън — в града, който се разстилаше пред очите й — и тогава стана още по-страшно. Видя улиците пусти, сградите разрушени, градините — обрасли с бурен.