Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
Палас Рил.
Бърн реагира незабавно; знаеше, че никога няма да успее да се махне навреме от моста. Затова произнесе абсолютно спокойно:
— Ма’елкот.
С ТЕБ СЪМ, БЪРН.
Яхнала гребена на вълната, Палас Рил се носеше към него — и около нея не се виждаше и следа от Щита.
— Ще използвам онова огнено заклинание.
Пламъците обвиха кожата му и той вдигна юмрук.
13.
Песента се носеше в съзнанието ѝ без думи, без образи — чистата мелодия на нейното желание. Пееше за вълната, носеща живите същества на баржата далеч към морето, за водната стена, която щеше да се разбие едва в пристанището на Терана.
Мъжете стреляха по нея, докато яздеше гребена на вълната, но мишената им беше просто една нота във вечната песен. Песента си имаше собствен живот, който нямаше да им позволи да я наранят. Палас протегна ръце и водата се издигна около нея като крепостна стена. Стрелите се гмурваха в тази стена и се разграждаха в копия от въздух, които не достигаха до нищо.
Накъде далеч долу тя видя Бърн и тялото на Талан до него на моста. Залязващото слънце се отрази от вълната, която се извисяваше над Бърн, и огря лицето му с огнени лъчи. После Палас видя пулсиращата му връзка с двореца „Колхари“ и усети прилива на Потока.
Огненото му заклинание се устреми към нея.
Дори сега тя не би могла да се противопостави на силата им; но това вече не беше необходимо. Едно леко изменение на мелодията и ритъмът на песента издигна могъща ръка от речна пяна, която прихвана мълнията. Тя се разсипа на съскаща пара, на топъл снежнобял облак, който се разстла в нозете на Палас, а гребенът на вълната се издигна още по-високо.
При приближаването на водната стена Мостът на рицарите потрепери и ударът ѝ го разтроши. С гръмотевичен трясък, който разтърси циклопските стени около целия Стар град, вълната продължи напред, пренесе баржата и половин дузина по-малки съдове над противокорабните мрежи и ги запрати надолу по течението, към свободата.
„Успях — помисли си Палас. — Успях.“
И тази щастлива мисъл я върна обратно към тялото ѝ.
Тя стоеше на гребена на вълната, на двеста фута над повърхността на реката, и гледаше надолу, към покривите на Анхана, гледаше отвисоко самия дворец „Колхари“, гледаше към невероятната разруха, която цареше по кейовете от Моста на глупците до руините на Моста на рицарите — преобърнати лодки и кораби, натрошени от сблъсъците едни с други; десетки хора в реката, някои от които се опитваха да изплуват на брега, а други просто се носеха по лице във водата; порутените предни стени на складовете, от които продължаваше да изтича вода; изхвърлени на брега риби, които отчаяно се мятаха по кейовете…
Тя неволно проплака при вида на разрушенията, който беше причинила. И в този миг, когато бе застинала от ужас на мястото си, а вълната започна да спада, неизвестен стрелец я уцели от градската стена; стрелата му се заби в гърдите ѝ, строши едно ребро и прониза белия ѝ дроб.
Като насън Палас усети, че пада, вкуси кръвта, която забълбука в гърлото ѝ при опита да си поеме дъх. Пръстите ѝ лениво опипаха перата на стрелата, която беше заседнала в леката ѝ кожена ризница.
„Улучиха ме — помисли си вцепенено тя. — Улучиха ме.“
И след това: „Успях.“
И това беше всичко, което успя да си помисли по време на продължителното падане в реката; когато най-накрая достигна водата, сблъсъкът с разбушувалата се стихия угаси съзнанието ѝ като пламък на свещ.
14.
Работникът в униформа, който пилотираше жужащата меко кабина, очевидно я управляваше чрез монтираната на пода ръчка — преместване напред за потегляне, назад за спиране; в останалите случаи колата се оправяше сама. Освен простите манипулации с ръчката, единственото друго задължение на Работника като че ли беше да внимава и да бъде винаги готов да започне с усмивка разговор с пасажерите.
Но никой от пътниците му не беше в настроение за приказки — Марк Вило беше развил типичната за висшите касти способност да не забелязва никой по-нисш от Професионалист, а Хари се беше съсредоточил върху медитативните дихателни упражнения с надеждата, че ще успее да успокои стомаха си и да се избави от неприятния кисел вкус в гърлото.
Марк беше взел Хари със собствения си ролс. Близо една четвърт от пътя той излъчваше добродушие, разговаряше за най-новите си придобивки и нелегалните сделки, хвалеше се как ловко е успял да преметне един конкурент и е притиснал друг. Когато обаче на хоризонта се появи прикритият зад облаците остров, хвалбите му зазвучаха фалшиво и накрая секнаха. Въпреки предполагаемата му връзка с Шермая Доул, никой не би могъл да се чувства спокойно, докато се приближава към въздушното пространство на Незаетите, а семейство Доул бяха една от Първите фамилии.