Кръгът на Матарезе
- Автор: Ладлэм Роберт
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Год: Компас
- ISBN: 954-8181-13-4
- Переводчик: Димчо Димов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Кръгът на Матарезе». Краткое содержание книги:
— Да! Пастирчето? В името на Бога, кажи ми?
— Ще ти кажа, когато излезем от имението.
— Не. Сега.
— Да не мислиш, че ще се пазарим? — Той я издърпа, за да стане на крака. — Тръгваме веднага. Приятелчето ти ще се събуди не след дълго, а част от мен иска да направи всичко възможно, за да го убие. Бавно, с много болка, също както той уби някой друг. Но няма да го направя; той трябва да докладва на невидимите хора и те трябва да направят своя ход — а пък ние ще наблюдаваме. Тъй като Верахтен ще останат изведнъж обезглавени; ти ще бъдеш далеч от Есен.
— Не!
— Тогава ще умреш — каза Талеников просто. — Аз влязох, ще изляза.
— Издадох заповеди! Никой не може да си тръгне от къщата!
— Кой никой? Пък и защо да си тръгва? Един униформен мъж от охраната се връща на поста си и толкова. Тези отвън не са от Матарезе. Те са точно такива, каквито трябва да бъдат: бивши командоси, наети да защитават богатите собственици. — Василий притисна пистолета в гърлото й. — Какво избираш? За мен няма значение.
Тя изохка; той сграби врата й, притискайки го в цевта. Тя кимна.
— Ще говорим в колата на баща ми — прошепна. — И двамата сме цивилизовани хора. Ти имаш информацията, от която имам нужда, а аз имам едно откровение за теб. Ти нямаш към кого да се обърнеш сега, освен към нас. Можеше да бъде далеч по-лошо за теб.
Той седна до нея на предната седалка на лимузината на Валтер Верахтен. Беше си свалил униформата и сега не беше нищо друго, освен поредния жребец в конюшнята на Одил Верахтен. Тя беше зад волана, а неговата ръка лежеше преметната на раменете й, пистолетът му отново беше забит в нея, но без да се вижда. Когато войникът при портата кимна и тръгна да освободи бутона за отваряне на вратата, той се наведе към нея — един сигнал, един неин жест и тя щеше да бъде мъртва. Но и тя го знаеше и не помръдна.
Жената подкара през отворената врата, завивайки волана наляво. Той го грабна, кракът му настъпи спирачките върху нейния крак докато изви волана надясно. Колата се залюшка в полукръг; той я насочи и натисна докрай крака си върху нейния на спирачката.
— Какво правиш — изсъска тя.
— Избягвам някои предварително уредени срещи.
То беше в погледа й; друга кола чакаше на пътя за Есен. За трети път Одил Верахтен беше наистина уплашена.
Те поеха надолу по провинциалния път; на неколкостотин ярда отпред той видя ясно на светлината на фаровете някакво разклонение. Изчака; тя инстинктивно се придържаше вдясно. Разклонението беше достигнато, завоят започваше; той бързо протегна ръка към рамката на волана и го изви наляво, вкарвайки колата в лявото разклонение.
— Ще ни убиеш и двамата — изписка жената.
— Да, и двамата ще си отидем — кимна Талеников. Гората от двете страни намаляваше; имаше открити пространства пред тях. — Онова поле, отдясно, завий там.
— Какво?
Той вдигна пистолета и го опря в слепоочието й.
— Спри колата — нареди късо.
Излязоха. Василий взе ключовете и ги пусна в джоба си. Той я побутна напред към тревата и те вървяха, докато стигнаха средата на полето. В далечината се виждаше някаква фермерска къща, зад нея имаше кошара. Не се виждаха светлини; фермерите от Щадвалд спяха. Но зимната луна сега беше по-ярка, отколкото в Гилденплац.
— Какво ще правиш? — попита Одил.
— Ще видя дали притежаваш смелостта, която изискваш от твоите войници.
— Талеников, изслушай ме! Без значение какво ще ми направиш, ти няма да промениш нищо. Ние сме стигнали твърде далеч. Светът има нужда от нас твърде много!
— Този свят има нужда от убийци?
— За да го спасят от други убийци. Ти говореше за пастира. Той знае. Можеш ли да го оспориш? Присъедини се към нас. Ела с нас…
— Може би ще дойда. Но трябва да знам къде отивате.
— Ще се споразумеем ли?
— Може би…
— Къде научи за пастира?
Василий поклати глава.
— Съжалявам, първо ти. Кои са Матарезе? Какви са те? Какво правят?
— Първият отговор — каза Одил, разтваряйки наметалото си с ръце върху деколтето на пеньоара си. Тя го разкъса надолу, белите копчета се разхвърчаха от конците, разкривайки гърдите й. — За този знаем, че вече си го открил.
На лунната светлина Талеников го видя. По-голям от тези, които беше виждал преди, един изрязан кръг, който беше част от гръдта й, част от тялото й. Знакът на Матарезе.