Денят след утре

Когато най-сетне видя как външната врата се затваря зад натрапниците, Фон Холден яростно се завъртя към Каду. В синкавата светлина на мониторите чертите му изглеждаха още по-остри.

— Ти си невероятен глупак! — Ледения му глас режеше като с нож. — Да звъниш оттук!

— Съжалявам, хер Фон Холден.

Каду наистина съжаляваше, но за нищо на света не би разкрил душата си пред човек, с петнайсет години по-млад от него. Щом ставаше дума за Аврил Рокар, целият свят можеше да върви по дяволите.

Фон Холден го изгледа малко по-спокойно.

— Нищо. До утре вече няма да има значение.

Преди миг беше готов да каже, че Аврил Рокар е мъртва. Да хвърли небрежно истината в лицето му и да се наслаждава на болката. А можеше да спомене и за друго. Аврил Рокар беше нещо повече от красива жена и отличен стрелец. Тя заемаше поста на таен надзирател в парижкия сектор и беше не само доверен човек на Фон Холден, но и негова любовница. Именно затова я бе поканил в Берлин. За допълнителна охрана на Либаргер по време на церемонията, а по късно — за свое лично удоволствие. Можеше да разкаже всичко това на Каду, за да засили болката, но нямаше да го стори, поне засега. Каду се намираше в Берлин по съвсем друга причина, която щеше да изисква цялото му внимание. Затова Фон Холден предпочете да премълчи.

Озбърн се мъчеше да не мисли за Вера. Не можеше да повярва, че тъкмо тя е свързана с „групата“, но иначе защо трябваше да се представя под името Аврил Рокар? Имаше чувството, че всичките му нерви са оголени до живо месо и с недоумение чуваше как собственият му глас обяснява на Шнайдер и Литбарски какво представлява американският футбол през врявата на тази задимена кръчма, където сякаш си бяха дали среща всички чуждестранни туристи в Берлин.