Кулата върху разлома
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Кулата върху разлома». Краткое содержание книги:
Само Каран може да го спаси, но тя не знае способна ли е да помогне и на себе си. Тенсор иска смъртта й, а другите се опитват да я заловят и да се възползват от дарбата й за усет, докато каронът Рулке надвисва като мрачна сянка от затвора си в Нощната пустош.
Лъжовното Огледало пази знания, за които светът може само да мечтае. Как ще го употреби Тенсор в решаващия сблъсък? Дали и Лиан ще бъде покварен от Огледалото? Или то ще предаде всички накрая?
— Ей… добре ли си?
— Да! — озъби се тя.
Стискаше зъби, докато стихне болката. Издърпа куката. Събра сили за второ хвърляне, но този път омота края на въжето около клин. Метна колкото се може по-нависоко и ръката й трепна неспокойно. Куката мина над прозореца и въжето се омота около стърчащ прът, където сигурно бе имало флаг някога.
Двамата с Лиан се спогледаха.
— Ще пропълзя отвън да я хвана — изгъгна той.
— Защо ли направо не скочиш — промърмори тя под носа си.
Капризната дарба избра този миг така да свие сърцето й от страх, че тя извика:
— Не! Прътът няма да те издържи!
Дръпна яростно въжето, проскърца изгнил метал, прътът се прекърши и полетя като копие към нея. Каран се долепи до стената. Парчето я подмина, повлякло въжето.
То се опъна със звън, изтръгна клина от пукнатината заедно с карабинката и обезопасителното въже. Краката на Каран отскочиха от двата опорни клина, тежестта на пръта я смъкваше надолу. Възлите на хамута приплъзнаха и сякаш две примки се стегнаха около ребрата й. Но вторият клин издържа.
Помъчи се да освободи карабинката от халката на изтръгнатия клин, но й пречеше люлеещият се тежък прът. Пресегна се и започна да реже въжето на куката. Както Малиен й бе обещала, оказа се много здраво.
Накрая желязото падна с дрънчене, рикошира надалеч от стената, повлякло премятащата се кука. Каран видя как се стовари насред единия мост. Звукът от ехтящия удар като че достигна много бавно ушите й. Скоро долу се събра групичка сочещи, крещящи хора.
И Лиан пищеше отгоре:
— Каран, какво става с тебе? Кажи нещо!
Не можеше да се занимава и с него. Плувнала в пот, тя копнееше само да легне, да се свие на кълбо и да дръпне завивка над главата си като нещастно дете.
Точеха се минута след минута, а Лиан все врещеше.
— Добре съм си! — ревна му тя, за да млъкне.
Само че никак не беше добре. Гърдите я боляха, главата я цепеше, на слепоочието й се издуваше цицина, макар да не помнеше как се е ударила. Издърпа се нагоре и отметна глава, за да вижда Лиан.
— Целият беше прояден от ръжда — викна й той. — Ако не ми бе казала да не стъпвам върху него…
— Затваряй си устата! — изръмжа Каран.
— Как ще стигнеш дотук?
— Не знам. Остави ме на мира!
Пак се загледа нагоре. Няколко разтега под пролуките в стената имаше малка издатина. Успееше ли да пропълзи дотам, щеше да е в безопасност. Но щом се вторачи в ивицата лазурит, пак я обзе паника. Тази беше много по-равна от долната. И по такива скали се бе катерила, но не с изцедена докрай енергия.
Извади един от долните клинове и го заби по-нависоко под козирката. Закачи се за него, изби с чука следващия и опита да се изтегли с неимоверно усилие. „Мога!“ — втълпяваше си, но увереността я нямаше. Откачи от карабинката клина, който се бе изтръгнал, посегна към ръба на козирката и се напъна да го забие между златото и лазурита. Удари страшно палеца си с чука, клинът изсвистя надолу. Каран занарежда ругатни, макар че те не облекчаваха болката, нито пък й върнаха клина.
Чак след половин час преодоля тясната козирка и увисна на трите си клина. Чупената й китка беше почти безполезна. Струваше й се, че поясът и чукът всеки миг ще я смъкнат надолу. Опря буза в гладкия камък и изви глава да погледне Лиан.
Поне веднъж той като че долови в какво състояние е изпаднала.
— Чакай! — отекна вопълът му и той се дръпна от прозореца.
Каран се огледа, рече си, че трябва да забие клин в цепнатината малко над главата си, но се отказа. „Добре де, ще чакам колкото искаш. Просто ще си вися тук. Толкова е спокойно…“
Тя затвори очи.
40. Наддумване
На Каран й оставаха само няколко разтега, но не можеше да ги преодолее. Нямаше сили. Лиан знаеше, че и на нея й е ясно. Накрая тя се размърда, но само колкото да се закачи от един клин на друг. И от пролуката Лиан виждаше как треперят ръцете й. Мускулите вече не й се подчиняваха. Тя затвори очи, сякаш се канеше да поспи. Това съвсем го стъписа.
— Чакай! — викна й ненужно.
Скочи от пролуката и се заозърта трескаво какво да вземе вместо въже. Нито тук, нито долу имаше въжета. Значи оставаше наметалото му.
Заби ножа си в дебелия плат и започна да пори здравата тъкан, направена от аакими. Наряза я на широки ивици, като начесто проверяваше от пролуката как е Каран. Накрая се сдоби с парчета плат за въже, дълго около осем разтега. Съедини ги, върза примки в двата края, стегна едната около стърчаща до прозореца скоба за лампа и задърпа яростно, за да провери дали ще издържи.
След това пусна въжето навън. Заради примките и възлите увисна само четири разтега под пролуката. Не достигаха още два-три.